Когато се обръщам към близнаците, те отново са момчета, непокварени от света. И когато стъпват в реката, го правят заедно, държейки се за малките си ръце.
Дните минават бързо сега, и с Маут, напълно свързан с мен, аз преминавам през духовете, разделяйки вниманието си между мнозина едновременно, сякаш съм направен от вода, а не от плът. Джиновете се дразнят от силата на Маут, но макар че все още шипят и шепнат срещу мен, обикновено мога да ги накарам да замълчат с една мисъл, и те не ме безпокоят повече.
Поне засега.
Когато съм обратно в Мястото на чакането повече от седмица, внезапно усещам присъствието на външен човек далеч на север, близо до Делфиниум. Отнема ми само миг да разбера кой е.
Остави го, казва Маут в главата ми. Знаеш, че тя няма да ти донесе радост.
— Бих искал да й кажа защо си тръгнах. — Пуснах я. Но понякога стари спомени се носят към бреговете на ума ми, оставяйки ме неспокоен. — Може би, ако го направя, тя ще престане да ме преследва.
Усещам как Маут въздъхва, но той не казва нищо повече, и за половин час я виждам през дърветата, крачейки напред-назад. Тя е сама.
— Лайя.
Тя се обръща, и при вида й нещо в мен се преобръща. Стар спомен. Целувка. Сън. Косата й като коприна между пръстите ми, тялото й, издигащо се под ръцете ми.
Зад мен духовете шепнат, и в океанския прилив на тяхната песен споменът за Лайя избледнява. Извиквам друг спомен — на мъж, който някога носеше сребърна маска и не чувстваше нищо, когато го правеше. В ума си отново слагам маската.
— Още не е твоето време, Лайя от Сера. — Казвам. — Не си добре дошла тук.
— Мислех… — Тя потръпва. — Добре ли си? Просто си тръгна.
— Трябва да си вървиш.
— Какво ти се случи? — прошепва Лайя. — Каза, че ще бъдем заедно. Каза, че ще намерим начин. Но после… — Тя поклаща глава. — Защо?
— Хиляди в Империята загинаха не заради Каркауните, а заради духовете. Защото духовете обладаваха когото можеха и ги караха да вършат ужасни неща. Знаеш ли как избягаха?
— Дали… дали Маут…
— Не успях да задържа границите. Провалих се в дълга си към Мястото на чакането. Поставих всичко останало на първо място — непознати, приятели, семейство, теб. Заради това границите паднаха.
— Не си знаел. Нямаше кой да те научи. — Тя си поема дълбоко дъх, притискайки ръце една в друга. — Не прави това, Елиас. Не ме оставяй. Знам, че си там някъде. Моля те — върни се при мен. Имам нужда от теб. Кървавият гарван има нужда от теб. Племената имат нужда от теб.
Приближавам се до нея, хващам ръцете й, поглеждам надолу към лицето й. Каквото и да искам да почувствам, сега е притъпено от стабилното, успокояващо присъствие на Маут, пулса на духовете в Мястото на чакането.
— Очите ти. — Тя прокарва пръст по веждите ми. — Те са като нейните.
— Като на Шаева. — Казвам. — Както трябва да бъдат.
— Не — казва Лайя. — Като на Комендантката.
Думите й ме разтревожват. Но и това ще отмине. С времето.
— Елиас е този, който бях — казвам. — Ловецът на души — Бану ал-Маут — Избраникът на Смъртта — това съм аз сега. Но не се отчайвай. Всички ние сме само гости в живота на другите. Скоро ще забравиш моето посещение. — Навеждам се и я целувам по челото. — Бъди здрава, Лайя от Сера.
Когато се обръщам, тя изхлипва — дълбок, душевен плач на наранено предателство.
— Вземи това. — Гласът й е изпълнен с мъка, лицето й е обляно в сълзи. Тя откъсва дървена гривна от бицепса си и я пъха в ръцете ми. — Не я искам. — После се обръща и се запътва към коня, който чака наблизо. Миг по-късно оставам сам.
Дървото е още топло от тялото й. Когато го докосвам, някаква част от мен изкрещява в ярост зад затворена врата, искайки да бъде освободена. Но секунда по-късно поклащам глава, намръщен. Чувството избледнява. Помислям да захвърля гривната на тревата. Не ми е нужна, нито на момичето.
Нещо ме кара вместо това да я пъхна в джоба си. Опитвам се да се върна към духовете, към работата си. Но съм смутен и накрая се озовавам в подножието на едно дърво близо до извора, недалеч от руините на колибата на Шаева, загледан във водата. Спомен изплува в съзнанието ми.
Скоро ще научиш цената на клетвата си, братко. Надявам се да не ме съдиш твърде строго.
Това ли е чувството в мен? Гняв към Шаева?
Това не е гняв, дете — казва тихо Маут. Това е просто усещането за твоята смъртност. Но ти вече нямаш смъртност. Ще живееш, докато можеш да служиш.
— Не е смъртност това, което чувствам — казвам, — макар да е нещо изключително човешко.