Авгурът се опитва да извърне поглед от кошмарните образи. Не му позволявам.
— Все още толкова арогантен — казвам. — Толкова сигурен, че знаеш какво е най-добро. Вашите предсказания ви показаха път да се освободите и да пуснете джиновете, като същевременно защитите човечеството. Но вие никога не разбрахте магията. Преди всичко тя е променлива. Вашите мечти за бъдещето разцъфтяват само ако имат твърда ръка, която да ги отглежда. Иначе увяхват, преди да пуснат корени.
Обръщам се към джиновата горичка, влачейки борещите се Авгури със себе си. Те ме бутат със своята открадната магия, отчаяни да избягат, сега, когато знаят какво предстои. Привързвам ги по-здраво. Скоро ще бъдат свободни.
Когато пристигам сред обитаваните дървета, страданието на моите събратя ме залива. Искам да изкрещя.
Забивам Звездата в земята. Сега цяла, тя не носи следи от раздробяването си и стои висока колкото мен, с четириъгълния диамант, напомнящ символа на Блекклиф. Авгурите приеха тази форма, за да си напомнят за греховете си. Жалка, човешка представа — че като се давиш в вина и съжаление, можеш да изкупиш всяко престъпление, колкото и отвратително да е то.
Когато поставям ръце върху Звездата, земята се успокоява. Затварям очи. Хиляда години самота. Хиляда години измама. Хиляда години кроежи и планиране, и изкупление. Всичко за този момент.
Десетки лица заливат съзнанието ми, всички, които притежаваха Звездата. Всички, които обичах. Баща-майка- брат-дъщеря-приятел-любима.
Освободи джиновете. Звездата изпъшква в отговор на заповедта ми, магията в метала й се извива, изкривява, излива се в мен и черпи от мен едновременно. Тя е жива, съзнанието й е просто, но пулсира от сила. Сграбчвам тази сила и я правя своя.
Авгурите потреперват, а аз ги привързвам по-здраво — всички освен Каин. Изплитам щит от магията си, защитавайки го от това, което предстои.
Макар че той няма да ми благодари за това.
Освободи джиновете. Дърветата стенат, събуждайки се, а Звездата ми се противопоставя, древната й магия е бавна и неподатлива. Държа ги достатъчно дълго. Освободи ги.
Пукот изпълва горичката, силен като летен гръм. Дълбоко в Мястото за чакане въздишките на духовете се превръщат в писъци, когато едно от дърветата се разцепва, после още едно. Пламъци се изливат от тези огромни рани, изригват, сякаш вратите към всички адове са разбити. Моите пламъци. Моята фамилия. Моите джини.
Дърветата избухват в пепел, тяхното сияние обагря небето в адски червено. Мъхът и храстите се свиват в сажди, оставяйки широк черен кръг. Земята трепери, трус, който ще разбие стъклата от Марин до Навиум.
Усещам страха във въздуха: от Авгурите и духовете, от хората, които заразяват този свят. Видения проблясват в съзнанието ми: белязан войник извиква, посягайки към кинжали, които няма да й помогнат. Новородено бебе се събужда, ревейки. Момиче, което някога обичах, ахва, обръщайки коня си, за да се вгледа със златни очи в пурпурното небе над Гората на здрача.
За миг всеки човек в радиус от хиляда левги е обединен в момент на неизразим страх. Те знаят. Надеждите им, любовта им, радостта им — всичко скоро ще бъде само пепел.
Моят народ се спъва към мен, пламъците им се сливат в ръце, крака, лица. Първо десетина, после двайсет, после стотици. Един по един, те се изтърколват от затворите си и се събират близо до мен.
На края на поляната тринадесет от четиринадесетте Авгури тихо се срутват в купчини пепел. Силата, която бяха откраднали от джиновете, се връща при законните си собственици. Звездата се разпада, прашните й останки се въртят неспокойно, преди да изчезнат с бърз вятър.
Обръщам се към семейството си. — Бишам — казвам. Моите деца.
Събирам пламъците близо, стотици и стотици от тях. Тяхната топлина е балсам за душата, която мислех, че отдавна съм изгубил. — Простете ми — моля ги. — Простете ми, че ви подведох.
Те ме обграждат, докосват лицето ми, свалят наметалото ми и ме освобождават в истинската ми форма, формата на пламък, която потисках десет века.
— Ти ни освободи — шепнат те. — Нашият крал. Нашият баща. Нашият Мехерия. Не ни забрави.
Хората грешаха. Имах име някога. Красиво име. Име, изречено от великата тъмнина, която дойде преди всичко останало. Име, чието значение ме създаде и определи всичко, което някога щях да бъда.
Моята кралица изрече името ми отдавна. Сега моят народ го шепне.