Зад мен Елиас замръзва и си поема дъх. Среща огнения поглед на Нощния вестител, лицето му побелява от шока на това, което вижда там. После изръмжава, звук, който сякаш извира от самата земя. Сенки се извиват като лози от мастило под кожата му. Всеки мускул в раменете, гърдите и ръцете му се напряга, докато той се освобождава от невидимите окови. Вдига ръце, ударна вълна избухва от кожата му, поваляйки ме на гръб.
Нощният вестител се олюлява, преди да се изправи. „Ах“ — отбелязва той. „Кученцето има зъби. Толкова по-добре.“ Не виждам лицето му под качулката. Но чувам усмивката в гласа му. Той се издига, докато вятърът залива поляната. „Няма радост в унищожаването на слаб противник.“
Той насочва вниманието си на изток, към нещо далеч извън погледа. Шепоти съскат във въздуха, сякаш той комуникира с някого. После вятърът го грабва и, както в гората пред Кауф, той изчезва. Но този път, вместо тишина, за да отбележи преминаването му, духовете, които избягаха до границите на Мястото на изчакването, нахлуват в поляната, обграждайки ме.
Ти, Лайя, това е заради теб!
Шаева е мъртва—
Елиас е осъден—
Джиновете са на крачка от победата—
Заради мен.
Има толкова много. Истината в думите им се стоварва върху мен като мрежа от вериги. Опитвам се да се изправя срещу нея, но не мога, защото духовете не лъжат.
Остава едно парче. Нощният вестител трябва да намери само още едно парче от Звездата, преди да може да освободи своите. Той е близо сега. Достатъчно близо, че вече не мога да го отричам. Достатъчно близо, че трябва да действам.
Духовете се въртят около мен като торнадо, толкова ядосани, че се страхувам, че ще ми одерат кожата. Но Елиас се промушва през тях и ме изправя на крака.
Дарин е до мен, грабва раницата ми от мястото, където е паднала, и се взира в духовете, докато те се отдръпват към дърветата, едва сдържани.
Преди дори да изрека думите, брат ми кима. Той чу какво каза Шаева. Знае какво трябва да направим.
„Отиваме в Адиса“ — казвам все пак. „За да го спрем. За да приключим това.“
Глава 9
Елиас
Пълната тежест на Мястото на чакането се стоварва върху мен като камък, падащ на гърба ми. Гората е част от мен и аз усещам границите, духовете, дърветата. Сякаш жива карта на мястото се е отпечатала в съзнанието ми.
Отсъствието на Шаева е в сърцето на тази тежест. Взирам се в падналата кошница с билки, които тя никога няма да добави към корма, което никога няма да яде в къщата, в която никога повече няма да стъпи.
— Елиас, духовете — Лайя се приближава. Обикновено тъжните духове са се превърнали в яростни сенки. Имам нужда от магията на Маут, за да ги накарам да замълчат. Трябва да се свържа с него, както Шаева искаше.
Но когато се опитвам да уловя Маут с волята си, усещам само следа от магията, преди тя да изчезне.
— Елиас? — Въпреки виещите духове, Лайя хваща ръката ми, устните й са свити от притеснение. — Толкова съжалявам за Шаева. Наистина ли тя…
Кимвам. Тя си отиде.
— Всичко стана толкова бързо. — По някакъв начин ме утешава фактът, че някой е също толкова потресен, колкото и аз. — Добре ли си… ще бъдеш ли… — Тя поклаща глава. — Разбира се, че не си добре — небеса, как би могъл да си?
Стон от Дарин отклонява вниманието ни един от друг. Духовете го обграждат, приближават се и шепнат нещо, което само небесата знаят. Проклети адове. Трябва да изведа Лайя и Дарин оттук.
— Ако искате да стигнете до Адиса — казвам, — най-бързият път е през Гората. Ще загубите месеци, ако я заобиколите.
— Точно така. — Лайя спира и сбърчва чело. — Но, Елиас…
Ако говорим повече за Шаева, мисля, че нещо в мен ще се счупи. Тя беше тук, а сега я няма и нищо не може да промени това. Постоянството на смъртта винаги ще се усеща като предателство. Но да бушувам срещу нея, когато приятелите ми са в опасност, е постъпка на глупак. Трябва да се движа. Трябва да се уверя, че Шаева не е умряла напразно.
Лайя все още говори, когато хващам ръката на Дарин и започвам да вървя с вятъра. Тя замлъква, докато Гората се размива покрай нас. Стиска ръката ми и аз знам, че разбира мълчанието ми.
Не мога да пътувам с бързината на Шаева, но стигаме до един от мостовете над Река Здрач след само четвърт час, а секунди по-късно вече сме отвъд. Насочвам се на североизток и докато се движим през дърветата, Лайя ме поглежда изпод кичур коса, паднал над окото й. Искам да й говоря. Проклет да е Нощодателя, искам да кажа. Не ме интересува какво каза той. Интересува ме само дали ти си добре.