— Спокойно, Кървав гарван. — Фарис Канделан излиза от сводестия вход, водещ към покоите на Ливия, с вдигнати ръце, късата му руса коса в безпорядък. — Тя те чака.
— Трябваше да й кажеш, че е глупаво да ме вика.
— Не казвам на Императрицата какво да прави — отвръща Фарис. — Само се опитвам да я предпазя от нараняване, докато го прави. — Нещо в начина, по който го казва, кара космите на врата ми да настръхнат, и за две крачки заставам с кинжал на гърлото му.
— Внимавай с нея, Фарис — казвам. — Флиртуваш, сякаш животът ти зависи от това, но ако Марк заподозре, че тя е нелоялна, ще я убие, а илюстрийските патри ще сметнат, че е имал пълно право.
— Не се тревожи за мен — казва Фарис. — Имам си чудесна мерканторска девойка, която ме чака в Тъкаческия квартал. С най-великолепните бедра, които съм виждал. — Той ме изглежда ядно, докато го пускам. — Вече щях да съм там, ако някой не беше на смяна.
— Двама души — казвам. — Кой ти е подкрепа?
Фигура излиза на светло от сенките до вратата: три пъти счупен нос, тъмнокафява кожа и сини очи, които винаги блестят, дори под сребърната маска.
— Ралий? Десет пъкъла, ти ли си?
Силвио Ралий отдава чест, преди да покаже усмивка, която караше коленете да омекват на илюстрийските партита в Сера през почти цялото ми юношество — включително и моите, преди да захитрея. Елиас и аз го боготворяхме, макар да е само две години по-голям. Той беше един от малкото старши курсисти, които не бяха чудовища към по-младите ученици.
— Кървав гарван. — Той отдава чест. — Ятаганът ми е твой.
— Думи, сладки като тази усмивка. — Не отвръщам на усмивката му, и той разбира, че си има работа с Кървавия гарван, а не с млад кадет от Блекклиф. — Направи ги истина. Пази я, или животът ти е загубен.
Промъквам се покрай двамата и влизам в спалнята на Ливия. Докато очите ми се приспособяват, дъските близо до един гоблен проскърцват. Платът прошумолява, докато очертанията на стаята се изясняват. Леглото на Ливия е празно; на страничната й масичка стои чаша чай — диволистен, съдейки по аромата — недокоснат.
Ливия наднича иззад гоблена и ми прави знак да се приближа. Едва я различавам, което означава, че и шпионите в стените не могат да я видят.
— Трябваше да изпиеш чая — казвам, внимавайки за ранената й ръка. — Сигурно боли.
Дрехите й прошумоляват, чува се тихо щракване. Вълна от застоял въздух и мирис на мокра скала ме залива. Пред нас се простира коридор. Влизаме, и тя затваря вратата, най-сетне проговаряйки.
— Императрица, която понася болката си с твърдост, е императрица, която печели уважение — казва тя. — Моите жени разпространиха слух, че съм отхвърлила чая. Че понасям болката без страх. Но, проклети пъкъли, боли.
В момента, в който го казва, ме обзема познато желание: да я изцеля, да я изпея здрава.
— Мога… мога да ти помогна — казвам. Проклети небеса, как ще й го обясня? — Аз…
— Нямаме време, сестро — прошепва тя. — Ела. Този проход свързва стаите ми с неговите. Използвала съм го и преди. Но бъди тиха. Той не бива да ни хване.
Стъпваме леко по коридора към малка цепнатина от светлина. Мърморенето започва, когато сме на половината път. Светлината е шпионски отвор, достатъчно голям, за да пропуска звук, но твърде малък, за да се вижда ясно през него. Зървам Марк, без броня, крачещ напред-назад из просторните си покои.
— Трябва да спреш да правиш това, докато съм в тронната зала. — Той заравя ръце в косата си. — Искаш ли да си умрял, само за да ме свалят от трона, защото съм луд?
Тишина. После: — Няма да я проклето докосвам! Не мога да помогна, че сестра й умира за това…
Едва не се задавям, а Ливия ме стиска. — Имах си причини — прошепва тя.
— Ще направя каквото трябва, за да задържа тази империя — изръмжава Марк, и за първи път виждам… нещо. Бледа сянка, като лице, зърнато в огледало под вода. Секунда по-късно изчезва, и аз се разтърсвам. Може би трик на светлината. — Ако това означава да счупя няколко пръста, за да държа скъпоценния ти Кървав гарван в подчинение, така да бъде. Исках да счупя ръката й…
— Десет пъкъла — прошепвам на Ливия. — Той лае. Полудял е.
— Той мисли, че това, което вижда, е реално. — Ливия поклаща глава. — Може би е така. Няма значение. Той не може да остане на трона. В най-добрия случай взема заповеди от призрак. В най-лошия — халюцинира.
— Трябва да го подкрепяме — казвам. — Авгурите го обявиха за Император. Ако бъде свален или убит, рискуваме гражданска война. Или Комендантката да се намеси и да се провъзгласи за Императрица.
— Наистина ли? — Ливия хваща здравата ми ръка и я поставя върху корема си. Не казва нищо. Не е нужно.