— Ох. Ти… затова ти и той… о… — Блекклиф ме подготви за много неща. Не ме подготви за бременността на сестра ми от мъжа, който преряза гърлата на родителите ни и сестра ни.
— Това е нашият отговор, Кървав гарван.
— Неговият наследник — прошепвам.
— Регентство.
Проклети небеса. Ако Марк изчезне, след като детето се роди, Ливия и родът Артурия биха управлявали Империята, докато детето порасне. Можем да възпитаме момчето да бъде истински и справедлив държавник. Илюстрийските родове биха го приели, защото наследникът ще е от високопоставен род. Плебеите биха го приели, защото е син на Марк и така ги представлява. Но…
— Откъде знаеш, че е момче?
Тя обръща очите си — моите очи, очите на майка ни — към мен, и никога не съм виждала някой да изглежда толкова сигурен в нещо. — Момче е, Кървав гарван — казва тя. — Трябва да ми се довериш. Вече се раздвижва. До Житната луна, ако всичко е наред, той ще е тук.
Потръпвам. Отново Житната луна.
— Когато Комендантката разбере, ще дойде за теб. Трябва да…
— Убий я. — Ливия изрича думите от устата ми. — Преди тя да разбере.
Когато питам Ливия дали Марк знае за бременността, тя поклаща глава. — Потвърдих го едва днес. И исках първо да кажа на теб.
— Кажи му, Ливи. — Забравям титлата й. — Той иска наследник. Може би няма да… — Посочвам ръката й. — Но на никой друг. Скривай го, доколкото можеш…
Тя слага пръст на устните ми. Мърморенето на Марк спира.
— Върви, Кървав гарван — прошепва Ливия.
Мамо! Татко! Хана! Изведнъж не мога да дишам. Той няма да вземе и Ливия. Ще умра, преди да го допусна. — Ще се бия с него…
Сестра ми забива пръсти в рамото ми. Болката ме фокусира. — Ти ще се биеш с него. — Тя ме избутва към стаята си. — Той ще умре, защото не може да се мери с гнева ти. И в бъркотията да го заменят, враговете ни ще убият и двете ни, защото ще сме им улеснили задачата. Трябва да живеем. За него. — Тя докосва корема си. — За татко, за мама и за Хана. За Империята. Върви.
Тя ме избутва през вратата, точно когато светлина залива прохода. Хуквам през стаята й, покрай Фарис и Ралий, прехвърляйки се през балкона към въжето, завързано долу, проклинайки се, докато Марк крещи, докато нанася първия удар, докато хрущенето на още една от костите на сестра ми отеква в ушите ми.
ЧАСТ II: АД
Глава 11
Лайя
ЧЕТИРИ СЕДМИЦИ ПО-КЪСНО
Дарин и аз се блъскаме през морето от бежанци Книжници по неравния черен път към Адиса, просто още две уморени тела и мръсни лица сред стотиците, търсещи убежище в блестящата столица на Марин.
Тишина виси като мъгла над бежанците, докато те бавно крачат напред. Повечето от тези Книжници са били отблъснати от другите градове на Маринерите. Всички са видели как домовете им са разрушени, семействата и приятелите им измъчвани или убити, изнасилени или затворени.
Воините владеят оръжията на войната с безмилостна ефективност. Искат да сломят Книжниците. И ако не спра Носителя на нощта — ако не намеря този „Пчелар“ в Адиса — те ще успеят.
Пророчеството на Шаева ме преследва. С Дарин го обсъждаме натрапчиво, опитвайки се да разберем смисъла на всяка дума. Отделни части — врабчетата, Касапина — събуждат стари спомени, откъслеци от мисли, които не мога напълно да уловя.
— Ще го разберем. — Дарин ми хвърля поглед, разчитайки бръчката на челото ми. — Имаме по-големи проблеми.
Нашата сянка. Мъжът се появи преди три дни, следейки ни, докато напуснахме едно малко селце. Или поне тогава го забелязахме за първи път. Оттогава той остава достатъчно далеч, за да не можем да го разгледаме добре, но достатъчно близо, че острието ми сякаш е залепнало за дланта ми. Всеки път, когато използвам невидимостта си, за да се приближа до него, той изчезва.
— Все още е там. — Дарин хвърля бегъл поглед назад. — Дебне като проклет призрак.
Кръговете под очите на брат ми правят ирисите му почти черни. Скулите му стърчат, както когато го спасих от Кауф. Откакто се появи нашата сянка, Дарин почти не спи. Но дори преди това кошмарите за Кауф и Надзирателя го измъчваха. Понякога ми се иска да върна Надзирателя към живот, само за да мога сама да го убия. Странно как чудовищата могат да се протегнат отвъд гроба, толкова силни в смъртта, колкото са били в живота.
— Ще го загубим при градските порти. — Опитвам се да звуча убедително. — И ще се притаим, когато влезем. Ще намерим евтина странноприемница, където никой няма да ни погледне втори път. А после — добавям, — ще разпитаме за Пчеларя.