Под прикритието, че оправям качулката си, хвърлям бърз поглед назад към нашата сянка. Сега е по-близо, и под шала, скриващ лицето му, червената му, сърповидна уста се извива в усмивка. Оръжие проблясва в ръката му.
Обръщам се рязко напред. Слизаме от хълмовете, и златно-пръснатата стена на Адиса се появява пред погледа ни, чудо от бял гранит, което свети в оранжево под избледняващото, прошарено с кръв небе. По източната стена, маса от сиви палатки се простира на близо миля: лагерът на бежанците Книжници. В залива на север морски лед плава в големи парчета, а солената му миризма прорязва праха и мръсотията на пътя.
Облаци се спускат ниско на хоризонта, а летен вятър духа от юг, разпръсквайки ги. Когато се разделят, през пътниците преминава почти колективна въздишка. Защото в центъра на Адиса се издига шпил от камък и стъкло, пробождащ небесата. Той се извива като рог на митично създание, невъзможно балансиран и сияещ в бяло. Чувала съм го описван само, но описанията не му отдават дължимото. Голямата библиотека на Адиса.
Непоискан спомен изплува. Червена коса, кафяви очи и уста, която лъжеше, лъжеше, лъжеше. Кийнан — Носителя на нощта — казва ми, че и той е искал да види Голямата библиотека.
Тя имаше сладък вкус, момче. Като роса и ясна зора. Кожата ми настръхва, като си помисля за мръсотията, която той изплю в Мястото на чакането.
— Виж. — Кимвам към тълпите, събрани пред градските порти, напиращи да влязат, преди да се затворят на залез. — Можем да го загубим там. Особено ако изчезна.
Когато сме по-близо до града, се навеждам пред Дарин, сякаш оправям връзката на ботуша си. После задействам невидимостта си.
— Точно до теб съм — прошепвам, когато се изправям, и Дарин кимва, като сега се провира бързо през тълпата, използвайки острите си лакти, за да си проправи път напред. Колкото по-близо сме до портата, толкова по-бавно вървим. Най-накрая, когато слънцето се спуска на запад, заставаме пред масивния дървен вход, издялан с китове и змиорки, октоподи и русалки. Отвъд него, калдъръмена улица се извива нагоре и изчезва в лабиринт от ярко боядисани сгради, с лампи, намигащи в прозорците им. Мисля за майка ми, която е дошла в Адиса, когато е била само малко по-голяма от мен. Изглеждало ли е по същия начин? Изпитвала ли е същото благоговение, което чувствам сега?
— Вашият поръчител, господине? — Един от десетките стражи Маринери насочва вниманието си към Дарин и въпреки натискащите тълпи, той остава хладнокръвно учтив.
Дарин поклаща глава объркано. — Моя поръчител?
— С кого ще отседнете в града? Кое семейство или гилдия?
— Ще отседнем в странноприемница — казва Дарин. — Можем да платим…
— Златото може да бъде откраднато. Изисквам имена: странноприемницата, където смятате да наемете стаи, и вашия поръчител, който може да гарантира за качеството ви. След като предоставите имената, ще чакате в зона за задържане, докато информацията ви бъде проверена, след което можете да влезете в Адиса.
Дарин изглежда несигурен. Не познаваме никого в Адиса. Откакто напуснахме Елиас, опитахме няколко пъти да се свържем с Арай, лидера на Скиритае, който избяга от Кауф с нас, но не получихме отговор.
Дарин кимва на обяснението на войника, сякаш имаме някаква представа какво ще правим вместо това. — А ако нямам поръчител?
— Входът към лагера на бежанците Книжници е на изток оттук. — Войникът, който досега държеше вниманието си върху натискащата тълпа зад нас, най-накрая поглежда Дарин. Очите на мъжа се стесняват.
— Я кажи…
— Време е да тръгваме — прошепвам на брат ми, и той измърморва нещо на войника, преди бързо да се върне в тълпата.
— Не може да е познал лицето ми — казва Дарин. — Никога преди не съм го срещал.
— Може би за него всички Книжници изглеждат еднакви — казвам, но обяснението звучи празно за мен. Повече от веднъж се обръщаме, за да видим дали войникът ни следва. Забавям ход само когато го зървам на портата, говорейки с друга група Книжници. Нашата сянка също изглежда, че ни е изгубила, и ние се отправяме на изток, проправяйки си път към една от десетките дълги редици, водещи към лагера на бежанците.
Баба ми разказваше истории за това, което майка ми правеше, когато водеше северната Съпротива тук, в Адиса, преди повече от двайсет и пет години. Кралят на Маринерите Ирманд работеше с нея, за да защитава Книжниците. Да им даде работа и домове, и постоянно място в обществото на Маринерите.
Очевидно нещата са се влошили значително оттогава.
Дори отвън границите на лагера, мрачното му настроение е всепроникващо. Групи деца бродят из палатките пред нас, повечето твърде малки, за да бъдат оставени без надзор. Няколко кучета се промъкват през калните пътеки, от време на време душещи откритите канали.