Защо винаги ние? Всички тези хора — толкова много деца — преследвани, малтретирани и измъчвани. Семейства отнети, животи разбити. Изминават целия този път, за да бъдат отхвърлени отново, изпратени извън градските стени да спят в крехки палатки, да се борят за жалки остатъци от храна, да гладуват, да замръзват и да страдат още.
И очакват от нас да сме благодарни. Да сме щастливи. Толкова много хора са — знам го. Щастливи да са в безопасност. Да са живи. Но това не е достатъчно — не за мен.
Когато се приближаваме до входа, лагерът става по-ясен. Бели пергаменти пърхат по платнените стени. Присвивам очи към тях, но чак когато сме почти до предната част на редицата, най-накрая различавам какво пише на тях.
Моето собствено лице. На Дарин. Гледащи мрачно изпод осъдителни думи:
ПО ЛИЧЕН УКАЗ НА КРАЛ ИРМАНД ОТ МАРИН
ТЪРСЕНИ:
ЛАЙЯ И ДАРИН ОТ СЕРА
ЗА: ПОДБУЖДАНЕ КЪМ БУНТ, ПОДСТРЕКАТЕЛСТВО И ЗАГОВОР СРЕЩУ КОРОНАТА
НАГРАДА: 10 000 МАРКИ
Изглежда като плакатите от кабинета на Комендантката в Блекклиф. Като онзи от Нур, когато Кървавия гарван преследваше мен и Елиас и предлагаше огромна награда.
— Какво, за бога, сме сторили на крал Ирманд, за да го обидим толкова? — прошепвам. — Дали Воините стоят зад това?
— Те дори не знаят, че сме тук! — отвръща той.
— Имат шпиони, както всички останали — казвам. — Обърни се назад, сякаш виждаш някого познат, и после върви...
Суматоха в края на редицата се разпространява към нас, докато отряд от Марински войници марширува към лагера от Адиса. Дарин се привежда, укривайки се по-дълбоко в качулката си. Пред нас се разнасят викове, последвани от рязък проблясък на светлина и стълб от черен дим. Огън. Викът бързо се превръща в крясъци на гняв и страх.
Умът ми замръзва; мислите ми се връщат към Сера, към нощта, когато войниците взеха Дарин. Ударите по вратата и сребърният блясък на лицето на Маската. Кръвта на баба и дядо по пода и Дарин, викащ ми: Лайя! Бягай!
Гласовете около мен се издигат в ужас. Книжниците в лагера бягат. Групи деца се скупчват, правейки се на малки, надявайки се да останат незабелязани. Марински войници в синьо-златни униформи се провират през палатките, разкъсвайки ги, докато търсят нещо.
Не — някого.
Книжниците около нас се пръскат, бягайки във всички посоки, водени от страх, вкоренен в костите ни. Винаги ние! Достойнството ни е разкъсано, семействата ни — унищожени, децата ни — откъснати от родителите им. Кръвта ни попива в земята. Какъв грях е толкова голям, че Книжниците трябва да плащат с всяко поколение с единственото, което ни е останало: живота ни?
Дарин, спокоен допреди миг, стои неподвижен до мен, изглеждайки толкова ужасен, колкото се чувствам аз. Хващам ръката му. Не мога да се разпадна сега — не, когато той има нужда от мен да остана силна.
— Да вървим. — Издърпвам го, но войници подкарват тези от редиците обратно към лагера. Наблизо забелязвам тъмно пространство между две палатки на бежанци. — Бързо, Дарин...
Зад нас се разнася вик. — Не са тук! — Книжничка, която е само кожа и кости, се опитва да се отърве от марински войник. — Казах ви...
— Знаем, че ги укривате. — Маринката, която говори, е малко по-висока от мен, сребърната й броня е стегната около мощните мускули на раменете й. Изваяното й кафяво лице няма жестокостта на Маската, но е почти толкова плашеща. Тя откъсва плакат от стената на една палатка, където е бил забоден. — Предайте Лайя и Дарин от Сера, и ще ви оставим на мира. В противен случай ще изравним този лагер със земята и ще разпръснем бежанците му на четирите посоки. Ние сме щедри, вярно. Това не ни прави глупаци.
Зад войника десетки книжнически деца са подкарани към импровизиран загон. Облак от жарава избухва в небето, докато зад тях още две палатки пламват. Потрепервам от начина, по който огънят ръмжи и се хвали, сякаш празнува писъците, издигащи се от народа ми.
— Това е пророчеството — прошепва Дарин. — Помниш ли? Врабчетата ще се удавят, и никой няма да го знае. Книжниците трябва да са врабчетата, Лайя. Маринците винаги са били наричани морски хора. Те са потопът.
— Не можем да позволим това да се случи. — Карам се да изрека думите. — Те страдат заради нас. Това е единственият дом, който имат. А ние им го отнемаме.
Дарин веднага разбира намеренията ми. Той поклаща глава, отстъпвайки назад, движенията му са нервни и паникьосани. — Не — казва той. — Не можем. Как ще намерим Пчеларя, ако сме в затвора? Или мъртви? Как ще...