Гласът му заглъхва, и той продължава да клати глава.
— Знам, че ще ни затворят. — Хващам го, разтърсвам го. Трябва да пробия през ужаса му. Трябва да го накарам да ми повярва. — Но кълна се в небесата, че ще ни измъкна. Не можем да оставим лагера да изгори, Дарин. Това е грешно. Маринците искат нас. А ние сме точно тук.
Зад нас се разнася писък. Книжник се вкопчва в марински страж, виейки, докато тя откъсва дете от ръцете му.
— Не я наранявайте — моли той. — Моля ви, моля ви...
Дарин гледа, треперейки. — Ти... ти си права. — Бори се да изрече думите, и аз съм облекчена, горда и със съкрушено сърце, защото ми се гади при мисълта да гледам как брат ми отново е отведен в затвор. — Няма да позволя някой друг да умре заради мен. Особено не ти. Ще се предам. Ти ще си в безопасност...
— Няма начин — казвам. — Никога повече. Където отиваш ти, отивам и аз.
Отказвам се от невидимостта си, и световъртеж почти ме поваля. Зрението ми потъмнява към мрачна стая с жена със светла коса вътре. Не мога да видя лицето й. Коя е тя?
Когато зрението ми се прояснява, са минали само няколко секунди. Отърсвам се от странните образи и излизам от укритието на палатките.
Инстинктът на маринския войник е отличен. Защото, макар да сме на добри трийсет стъпки от нея, в момента, в който излизаме на светло, главата й се обръща към нас. Перата и скосените отвори за очите на шлема й я правят да изглежда като ядосан ястреб, но ръката й е лека върху ятагана, докато следи приближаването ни.
— Лайя и Дарин от Сера. — Тя не звучи изненадана, и тогава разбирам, че е очаквала да ни намери тук — че е знаела, че сме пристигнали в Адиса. — Арестувани сте за заговор за извършване на престъпления срещу кралството Марин. Ще дойдете с мен.
Глава 12
Елиас
Макар слънцето още да не е залязло, племенният лагер е тих, когато се приближавам. Огньовете за готвене са загасени, конете са прибрани под брезентов навес. Червено-жълтите вагони са плътно затворени срещу проливния пролетен дъжд. Вътре трептят слаби лампи.
Движа се бавно, макар не от предпазливост. Маут ме дърпа към себе си, и ми е нужна цялата ми сила, за да игнорирам тази повеля.
На няколкостотин ярда западно от караваната морето Дускан се разбива в скалистия бряг, ревът му почти заглушава тъжните викове на белоглавите чайки над нас. Но инстинктите ми на Маска са все така остри, и усещам приближаването на Кехани от племето Насур много преди тя да се появи — заедно с шестимата племенни мъже, които я пазят.
— Елиас Валерий. — Сребърните плитки на Кехани висят до кръста й, и ясно виждам сложните разказвачески татуировки върху тъмнокафявата й кожа. — Закъсня.
— Съжалявам, Кехани. — Не си правя труда да й давам извинение. Кеханите са толкова умели в улавянето на лъжи, колкото и в разказването на истории. — Моля за прошка.
— Хм. — Тя изсумтява. — Ти също моли за среща с мен. Не знам защо се съгласих. Воините взеха сина на брат ми преди седмица, след като разграбиха запасите ни от зърно. Само уважението ми към Мами Рила ме спира да не те разпоря като прасе, момче.
Бих искал да те видя да опиташ. — Имаш ли вести от Мами?
— Тя е добре скрита и се възстановява от ужасите, които твоите събратя й причиниха. Ако мислиш, че ще ти кажа къде е, значи си по-голям глупак, отколкото предполагах. Ела.
Тя кимва с глава към караваната, и аз я следвам. Разбирам гнева й. Войната на Воините срещу племената е очевидна във всеки изгорял вагон, разпръснат из провинцията, във всеки вопъл, издигащ се от племенните села, докато семействата оплакват отведените.
Кехани се движи бързо, и докато я следвам, притеглянето на Маут става по-силно, физически напън, който ме кара да искам да се втурна обратно към Мястото на чакане, на три левги разстояние. Усещане за нещо нередно ме обзема, сякаш съм забравил нещо важно. Но не мога да разбера дали това е моят собствен инстинкт, или Маут манипулира съзнанието ми. Неведнъж през последните седмици усещах някого — или нещо — да се промъква по границите на Мястото на чакане, влизайки и излизайки, сякаш се опитва да предизвика реакция. Всеки път, когато го усещах, се придвижвах с вятъра до границата. И всеки път не намирах нищо.
Дъждът поне е заглушил джиновете. Тези огнени копелета го мразят. Но духовете са неспокойни, принудени да остават в Мястото на чакане по-дълго, отколкото би трябвало, защото не мога да ги преведа достатъчно бързо. Предупреждението на Шаева ме преследва.
Ако не преведеш духовете, това ще означава провала ти като Ловец на души и края на човешкия свят, такъв, какъвто го разбираш.