Докато яздим по улиците, пълният мащаб на опустошението от атаката на Каркауните е очевиден във всяка срутена сграда, във всяка изгоряла улица.
Земята потреперва, и непогрешимият свистящ звук на камък, изстрелян от балиста, разцепва въздуха. Колкото повече се приближаваме до Острова, толкова повече Нощодателя е принуден да променя маршрута, водейки ни близо до обсадения Югозападен квартал на Навиум.
Писъци и викове изпълват въздуха, надвивайки рева на огъня. Издърпвам кърпа, за да блокирам задушливите миризми на опърлено месо и камък.
Група плебеи минава припряно, повечето не носят нищо освен децата си и дрехите на гърба си. Наблюдавам жена с качулка, спусната ниско. Лицето и тялото й са скрити от наметало, ръцете й са оцветени в наситено златисто. Цветът е толкова необичаен, че побутвам коня си напред, за да я разгледам по-отблизо.
Пожарна бригада препуска покрай нас, кофите с морска вода се плискат навсякъде. Когато отминават, жената е изчезнала. Войници извеждат семейства от бързо разпространяващия се хаос. Викове за помощ сякаш идват от всички страни. Дете с кръв, стичаща се по лицето му, стои насред една алея, объркано и мълчаливо, без пазител наоколо. Тя е не повече от четиригодишна, и без да мисля, обръщам коня си към нея.
— Гарване, не! — Авитас се появява отново и насочва коня си пред моя. — Един от мъжете ще се погрижи за нея. Трябва да стигнем до Острова.
Принуждавам се да се обърна, игнорирайки порива, обзел ме да отида при детето, да го излекувам. Той е толкова силен, че трябва да сграбча дръжката на седлото, вплитайки пръстите си под нея, за да се спра да не сляза.
Нощодателя ме наблюдава от гърба на бял като облак жребец. Не усещам злоба, само любопитство.
— Ти не си като нея — отбелязва той. — Комендантката не е жена на народа.
— Мислех, че ще оцениш това у нея, предвид, че и ти самият не си човек на народа.
— Не съм човек на вашия народ — казва Нощодателя. — Но се чудя на Керис. Вие, хората, давате лоялността си толкова охотно само за малко надежда.
— И мислиш, че сме глупци заради това? — Поклащам глава. — Надеждата е по-силна от страха. По-силна е от омразата.
— Точно така, Кървави гарване. Керис би могла да я използва като оръжие. Но не го прави. За нейна беда.
Той е слаб съюзник, мисля си, или недоволен, щом я критикува толкова открито.
— Не съм й съюзник, Кървави гарване. — Нощодателя накланя глава и усещам неговото развеселение. — Аз съм нейният господар.
След половин час двойното пристанище на Навиум, с форма на ключ, се появява пред погледа. Правоъгълното търговско пристанище, което се отваря към морето, е опустошено. Каналът е осеян с овъглени мачти и прогизнали, разкъсани платна. Огромните, ръждясали морски вериги, които защитават пристанището, блестят с мъх и раковини, но поне са вдигнати. Защо, по дяволите, не бяха вдигнати, когато Гримар нападна? Къде бяха стражите на наблюдателниците? Защо не успяхме да спрем атаката?
В северния си край търговското пристанище се разширява във вътрешно пристанище, съставено от два пръстена. Островът е централният пръстен, свързан с континента чрез мост. Назъбена кула доминира над Острова. От върха й може да се види нагоре и надолу по крайбрежието на километри. Външният пръстен на пристанището е покрит кръгъл док с стотици пътеки за военния флот на Воините. Мащабът му е поразителен.
Декс изругава, докато се приближаваме. — Корабите са закотвени, Гарване — казва той. — Просто им позволяваме да ни громят.
Въпреки че по-ранният доклад от Харпър го споменаваше, не го вярвам, докато не видя корабите със собствените си очи, поклащащи се тихо в доковете си. Ръцете ми се свиват в юмруци, докато мисля за разрушенията, които току-що видях.
Когато най-сетне стигаме до моста, водещ към Острова, спирам рязко. Защото, увиснал на въже над стената, е адмирал Ленидас, с дебел гарван, кацнал върху изкривеното му тяло. Прехапвам устна, за да не повърна. Счупените му крайници и белязаната от камшик кожа разказват историята на бавна, болезнена смърт.
Изкачвам стълбите към наблюдателната кула две по две. Декс и Харпър тичат, за да ме настигнат, последният прочиства гърлото си точно преди да влезем в командната зала.
— Гарване. — Навежда се близо, очевидно разтревожен. — Тя е написала пиеса — казва. — Усещам го. Не играй ролята, която е написала за теб.
Кимвам кратко — мислеше ли, че не знам това? — и влизам в кулата. Мъжете от Ветурий, които я охраняват, незабавно отдават чест. Комендантката рязко издава заповеди на куриерите за барабанните кули, напълно ме игнорирайки. Висшите офицери на Навиум, заедно с дузина от неговите Патри, са събрани около карта на огромна маса. Като един, те се обръщат.