— Защо? Да не би да ми направи отстъпка?
— Тц. По-скоро ще те изхвърли.
— Тъй ли?
— Бърни има много готина внучка, казва се Доти — поясни Дани. — Преди няколко години ни спипа в една от стаите му, докато учехме по биология. — Младежът се изсмя, хвърли в количката още малко тор и остави лопатата. — Е, аз съм дотук с конските лайна, които оставям на теб, приятелю.
Стоун го изчака да изчезне в далечината, препускайки на буйния жребец. После довърши работата си и бавно пое по пътечката, заобикаляща нисък, покрит с иглолистни шубраци хълм. Имотът на Аби сякаш нямаше край. Не след дълго стигна до черен път, който чезнеше в далечината. Преценявайки посоката му, той реши, че рано или късно пътят ще се влее в онзи, по който беше стигнал до фермата.
След няколко минути излезе на почти незабележима пътечка, която свършваше пред стар, полусрутен хамбар. Вътре имаше древна сива камионетка и няколко бали изгнила слама, разхвърляни между ръждясали трактори и друго фермерско оборудване.
Седна на бронята на камионетката и направи ревизия на жалките си финанси. Помощта, която оказа на Дани, му беше струвала скъпо. Билетът за влака съвсем не беше евтин, пътуването с автобус до покрайнините на Дивайн — също. Дани беше предложил да плати билетите, но Стоун отказа. На всичкото отгоре му трябваха пари и за наем. Помоли се богатата Аби да му плати добре, за да може да продължи пътя си.
Всъщност защо изобщо мислеше за бягство? Нямаше ли да е по-добре да беше напълнил дробовете си със солена вода след скока от проклетата скала? За какво всъщност му бе този живот?
За какво има да живея?
Навън изръмжа мотор и изскърцаха спирачки. Стоун скочи от бронята и излезе навън. Аби тъкмо слизаше от пикапа си.
— Разглеждаш имота, а? — каза тя, без да се усмихва.
— Току-що приключих в конюшнята. Имаш много хубав имот.
— Да — безизразно кимна тя.
— Но това място е отдавна изоставено — посочи към хамбара той.
— Майка ми и баща ми живяха тук в продължение на петдесет години. Имаха нещо като ферма. Но от трийсет години насам никой не се занимава с фермерство. Къщата им беше ей там — посочи вляво тя. — Отдавна изгоря, до основи. Стърчи само коминът. По едно време бях решила да го съборя, но се отказах. Той е единственото нещо, което ми остана от тях.
— Много добре те разбирам.
— Така ли?
— Човек трудно се освобождава от миналото. Особено когато бъдещето не е много ясно.
— Губиш си времето, като почистваш конюшни, Бен. Би трябвало да станеш преподавател по философия.
— Бях тръгнал към града.
— Чакай да ти платя. Защо не дойдеш у дома? Ще вечеряме нещо и ще получиш парите си.
— Благодаря, не е необходимо.
— Знам, че не е. Хайде, качвай се.
Тонът й не допускаше възражение.
Няколко минути по-късно спряха на алеята.
— Хубава къща — отбеляза Стоун.
— Да, но я платих дяволски скъпо.
— Дани ми спомена нещо.
— Предполагам, че искаш да вземеш душ и да се преоблечеш. Риенето на оборски тор не е най-чистата работа на света.
— Благодаря. Съжалявам за мъжа ти.
Тя затръшна вратичката на пикапа и пое нагоре по стълбите.
Стоун слезе и бавно тръгна след нея.
Можеше да се озове в кой ли не провинциален градец, но явно му беше писано това да е Дивайн, Вирджиния.
19
Нокс пресрещна Анабел Конрой пред входа на хотела, показа служебната си карта и я помоли да го последва.
— Няма да стане — отсече тя.
— Моля?
— Тази карта може да е фалшива, а вие да сте някакъв изнасилвач. Ще дойда с вас само след като се легитимирате пред полицай, който да гарантира, че сте този, за когото се представяте. Дотогава можете да вървите по дяволите!
— Какво ще кажете да изпием по едно кафе в ресторанта отсреща? Там ще можете да се развикате или да ме сритате в топките в случай, че пусна ръка под полата ви.
— Имайте предвид, че ритам жестоко — предупреди го тя.
— Не се съмнявам.
— Надявам се, че няма да се забавим, защото имам работа.
— Оставям на вас да прецените колко дълъг ще бъде нашият разговор.
След две чаши силно кафе Нокс обясни какво иска да узнае.
— Не знам къде е Оливър — искрено отвърна тя. — Преди известно време се сприятелих с него и приех да живея в къщичката му. Но после той изчезна и никой не знае къде е.
— Как се сприятелихте и защо заживяхте там?
— Много просто. Той ми помогна да разреша един личен проблем, а след като замина, ми хрумна да се грижа за дома му, докато се върне.