Съдията се обърна към компютъра си. Ярдли наблюдаваше Уесли, който се беше облегнал на катедрата. Детектив Шели пи вода от пластмасова чаша и непрекъснато бършеше потта по врата си с хартиени кърпички. Тим хапеше писалката си толкова силно, че оставяше резки.
— Изглежда, в момента законът е такъв — каза след пет минути съдия Агби. — Ще разреша този ред на задаване на въпроси. Може да продължите със свидетеля, господин Пол.
Томас Шели беше пребледнял като призрак. Потта образува огромни капки по челото му и се стичаше по лицето му, изпъстряше спортното му сако с мокри кръгчета. Той извади още хартиени кърпи от кутията на свидетелската скамейка и си избърса врата.
— Какво получихте за това, че дадохте на госпожа Ярдли доказателства, които да подхвърли сред моите неща?
— Позовавам се на правото си според Петата поправка да запазя мълчание.
— Тя заплаши ли ви?
— Позовавам се на правото си според Петата поправка да запазя мълчание.
— Държеше ли ви с нещо госпожа Ярдли? Лъгали сте и в други дела и тя го е открила?
— Позовавам се на правото си според Петата поправка да запазя мълчание.
Уесли продължи така десетина минути. Ярдли погледна съдебните заседатели. Те вече бяха престанали да внимават. Бяха взели решение — или вярват на Уесли, че Шели е лъжец, който е работил с нея, за да го набеди, или мислят, че трябва да отхвърлят всичко, казано от детектива, но че той е отишъл твърде далеч и се е забъркал в заговор. Единственото, в което беше убедена, е, че човек никога не може да е сигурен какво мислят съдебните заседатели.
66.
Когато съдебното заседание свърши в онзи ден, Уесли беше успял да направи на глупак всеки свидетел, когото Тим призова. Един детектив от отдел „Убийства“ не можа да обясни какво е „псевдоположителен“ и защо са невалидни свидетелски показания, затова Уесли му го обясни старателно и подробно по начин, срещу който Тим не можа да възрази. По същество изнесе урок за невалидността на свидетелските показания на съдебните заседатели.
Един експерт по доказателства с ДНК трябваше да признае, че ДНК анализът на косата може да идентифицира със сто процента сигурност само от какъв биологичен вид са космите. Колкото до съвпадението на намерената коса с косата на подсъдим или жертва, лабораторията имаше шестнайсет процента псевдоположителни резултати и четиринайсет процента псевдоотрицателни резултати, а Уесли погледна съдебните заседатели и рече:
— Невинни хора, които отиват в затвора, и виновни хора, които се разхождат свободно. Трябва да се запитаме от кой клоунски колеж ФБР е научило това магьосничество.
Показанията на съдебния лекар бяха по-солидни, защото той беше свикнал да бъде в съда и да го разпитва защитата. Тъй като Уесли не оспори нито една от думите му, показанията му продължиха само един час и съдията реши да приключат за деня.
Всички станаха, докато съдебните заседатели излизат, а Тим нареди:
— Събери веществените доказателства и кажи на федералните маршали да ги заключат в стаята на съдебните заседатели. И може да изхвърлиш боклука.
Каза го по такъв начин, сякаш работата на Ярдли беше да разчиства след него.
Едно от нещата, които ѝ беше казал предишният ѝ шеф, беше никога да не разтребва, да не носи разни неща, да не прави копия и да не отговаря на телефона за никого от служителите в прокуратурата, защото ще я възприемат като секретарка и ще се държат с нея като с такава.
Ярдли застана неподвижно за момент, завладяна от дълбок гняв. Наложи се да се подпре на масата, да затвори очи и да си представи хладен поток в зелена гора, ухание на бор и синьо небе. След половин минута отвори очи, събра веществените доказателства и изхвърли картонените чаши и непотребните хартии.
Големият балкон беше частта от къщата, където Ярдли прекарваше най-много време. Беше широк и дълбок и можеше да побере повече мебели, отколкото беше сложила сега. Привличаше я главно планината. Ярдли я гледаше и си мислеше колко древни са тези земи и как, въпреки че човечеството ги беше обявило за свои, те съществуваха от два милиарда години и щеше да ги има още два милиарда години, дълго след като човечеството изчезне…
На вратата се почука и Ярдли извика:
— Влез.
След няколко секунди Болдуин се присъедини към нея на балкона, хвърли папка на масата пред Ярдли и седна. Двамата се вгледаха в лунната светлина над пустинята и след това той попита:
— Сигурна ли си, че искаш да го видиш? Не е красиво.