10
Парчето горяща паяжина се издигна във въздуха, оранжево и черно, цъфтящо. Не пламтеше. Разцъфване беше единствената дума за начина, по който се разтвори, огънят ставаше много по-голям от горивото, което го подхранваше.
Гарт Фликингър с кибритената клечка, с която беше направил опита, рязко се дръпна назад към масичката. Инструментите му се плъзнаха по нея и няколко паднаха на пода. Франк, който гледаше от вратата, приклекна и бързо се премести при Нана, за да я предпази.
Пламъкът образува въртящ се кръг.
Франк закри дъщеря си с тялото си.
Пламъчето на горящата клечка стигна до пръстите на Фликингър, но той продължаваше да я държи. Разнесе се миризма на изгоряла кожа. На ярката светлина на огнения кръг, увиснал във въздуха, елфските черти на доктора като че ли се отделиха, сякаш искаха напълно разбираемо — да избягат.
Защото огънят не гори по такъв начин. Огънят не се рее. Огънят не образува кръгове.
Последният експеримент с паяжината даваше убедителен отговор на въпроса „Защо?“ — защото случващото се не беше от този свят и не можеше да се третира от медицината на този свят. Това осъзнаване лесно можеше да се прочете по лицето на Фликингър. Франк предположи, че е изписано и на неговото лице.
Огънят се разпадна в кафява маса, която се пръсна на стотици парчета. Във въздуха полетяха нощни пеперуди.
Пеперудите се издигнаха към крушката; пърхаха към лампиона, към ъглите, през входа към кухнята; танцуваха по репродукцията с ходещия по вода Христос на стената и кацаха по рамката й; една се преметна във въздуха и падна на пода недалеч от Франк, който беше закрил Нана. Фликингър лазеше на четири крака в противоположната посока, към антрето, като през цялото време викаше (по-точно крещеше), забравил всякаква самоувереност.
Франк не помръдна. Не откъсваше поглед от пеперудата. Създанието беше с цвят, който човек едва ли би забелязал.
Пеперудата запълзя по пода. Франк беше уплашен, направо ужасен от малкото създание, което едва ли тежеше повече от нокът. Какво можеше да му направи?
Всичко. Можеше да му направи всичко, което поиска — стига да не причини болка на Нана.
— Не я докосвай — прошепна Франк. Прегърнал дъщеря си, той усещаше пулса и дишането й. Светът си имаше начин да се изплъзва на Франк, да го кара да постъпва неправилно или глупаво, макар той да искаше да е добър. Но Франк не беше страхливец. И беше готов да умре за малкото си момиче. — Ако трябва да вземеш някого, вземи мен.
Две мастилени точки върху кафявия шеврон на телцето — очите на пеперудата — погледнаха в очите на Франк, а оттам в главата му. Той чувстваше как пеперудата лети в черепа му Бог знае колко дълго, как докосва мозъка му, как прокарва тънките си крака по гънките като момче на камък в средата на поток, прокарващо пръчка през водата.
Франк прегърна детето си още по-силно.
— Моля те, вземи мен.
Пеперудата отлетя.
11
Клаудия Динамитеното тяло излезе. Надзирател Лампли беше предложила на Дженет да я остави за момент сама. Сега тя можеше да говори на истинската Рий. Или на онова, което беше останало от нея. Имаше чувството, че е трябвало да й разкаже тези неща, докато тя беше все още жива.
— Какво стана… не съм сигурна дали беше сутрин, следобед или ранна вечер, но бяхме друсани от дни. Не излизахме. Поръчвахме си на място. В един момент Деймиън ме изгори с цигара. Лежа на леглото, двамата гледаме голата ми ръка и го питам: какво правиш? Болката беше в някаква друга стая в ума ми. Дори не помръднах ръката си. Уверявам се, че си истинска, отвръща ми Деймиън. Още имам белег колкото монета от цигарата. Доволен ли си, питам го аз. Увери ли се, че съм истинска? Да, отвръща той, но те мразя още повече, задето си истинска. Ако ми беше позволила да си оправя коляното, това изобщо нямаше да се случи. Ти си една гадна кучка. И най-сетне ми падна в ръцете!
Страшничко, каза Рий.
— Да. Страшно беше. Защото Деймиън каза всичко това, сякаш ми казва страхотна новина и се радва, че може да я предаде. Все едно беше водещ на някакво нощно радиопредаване и си играе с побърканите си слушатели, които не могат да спят. В спалнята сме, пердетата са спуснати, нищо не е мито от дни. Няма ток, защото не сме платили сметката. По-късно, не знам точно кога, откривам, че седя на пода в стаята на Боби. Леглото му е още там, но другите мебели, люлеещия се стол и бюрото ги няма. Деймиън ги продаде на някакъв тип. Може би най-сетне започнах да идвам на себе си, може би от изгарянето, но изведнъж се почувствах толкова натъжена, толкова ужасно, толкова… сякаш само се бях обърнала и се бях озовала на това чуждо място и няма път назад.