Турция застава отпреде ни с цялото свое османско великолепие. Сблъсъкът на гледките е стъписващ. Десетина арки, през които минават колоните от хора и коли, са се наредили като десетина огромни колелета, пресечени през средата. Ниат ни показва точно какво и как да попълваме в поредните декларации. Ниат се грижи за всичко. Като че ли този човек иска да ни подкупи за нещо, иска да ни се хареса и да ни гавне…
Нито ни подкупва, нито ни гавна. Той ни е качил на своя автобус и се грижи за нас, както би се грижил за децата си…
Пак да гледаш и да не вярваш…
Автобусът лази между редици от кипариси. Еднакви като подострени моливи, стъписващо строги и също тъй стъписващо красиви. Някаква последна справка по документите, която Ниат бързо оправя и тръгваме. Ние от едната страна влизаме, срещу нас от другата излизат леките коли… Гледам позната кола срещу мен, познат номер. Впервам поглед в нея, на два метра разстояние сме, виждам, че и отвътре ме гледа човек, който при това видимо реагира на милостта ми… Бутам свойски по рамото Ниат да спре. И скачам. И леката кола е усетила, че автобусът ще спре, и тя спря. От нея излизат двамата ми началници — ректорът Боян Биолчев и зам. ректорът Ангел Попов. Какво нещо е една такава среща… Вчера цял ден дето се вика, бяхме заедно на академичен съвет, чак си омръзнахме… Сега се прегръщаме, като че ли години не сме се виждали… Ти къде, бе?… Ами вие къде, сте ходили…
— Аз по следите на българския старинен език — отвръщам.
— Ние на петстотин годишнината на Истанбулския университет…
Българи сме, ние мислим винаги за работата. Не забравят да ми поръчат да се върна за Общото събрание на университета — на предишното нямало кворум. Щом е за кворума — мисля си, ще се върна, къде ще ида. На тия години вече май само за кворум ставам…
… От тук нататък — внимание, читателю — предстои ти световно видение. От тук нататък сме пред рекорд за книгата на Гинес. Твърдя, че сега предстои да видим най-дългата опашка, която някой някога е виждал. Ако я е виждал… Петнадесет километра опашка никъде по света и за нищо друго няма. И тя ако не е готова за книгата на Гинес? Още сега се явявам кандидат за това свое откритие и приканвам хората на Гинес да дойдат някой ден, да издебнем тази опашка и да й броим километрите. Е, то се знае, аз съм българин, преживял съм си живота кажи-речи изцяло при социализма, опашки съм виждал всякакви. Около събитията преди Голямата демокрация, пред магазинчето до блока в който живея, винаги чакаха от ранна сутрин стотина пенсионери — все имаше за какво — едни за кофичка кисело мляко, други за хляб, трети за вмирисан салам или корав кашкавал…
Така дойде демокрацията в България — с опашки. И други опашки съм виждал — за рейсовете от „Младост“ до Центъра, преди трийсетина години пък цяла нощ и аз висях на опашка — продаваха билети за концертите на Ив Монтан… Опашки за заплата, за какво ли всъщност не… Те бяха един от символите на социализма ни. Да не казвам пък за опашките в Москва, които съм извисял. За един обяд, за една вечеря пред ресторанта, да не говорим, че и за едно кафе се чакаше час и отгоре. В Москва тогава да изпиеш едно кафе в сладкарница се приемаше за едно най-значимо събитие и за голяма Московска „екстра“…
Опашката, покрай която минава автобусът сега, е от тирове. Петнадесет километра! Шофьорите — вън на групички, или вътре спят — вечно уморени и ненаспали се. Един турчин тика количка и продава — нещо за похапване, нещо за подсладяване. Шофьорите са хора на път. Сухата храна отдавна им е изстъргала корема… Четири-пет дни не им мърдат да престоят тук… Е, по това няма как да не познаеш, че вече си в Ориента. Там, където можеш да бастисаш четири-пет дена хей така, за този дето разклаща дърветата, там където пет дена време за нищо ги нямат — там няма как да не е Ориент…
Сега тишина! Да извадим апаратите. Отпреде ни джамии са поболи върхове, блестят на слънцето, разгарящият се ден трепери като мараня по покривите им… Същият Одрин, същата главна улица по която са марширували българските войничета — героите, спасителите на честта и целостта на България. Същите тези, които само след няколко дни ще тръгнат обратно, ненаспали се барем една нощ като хората — този път да пазят България от западната й страна, от към Сърбия. И за три дни ще извървят пешком разстояние, за което на една лека кола й трябва цял ден. Едно друго българско чудо, което новите ни властници навярно също така скоро ще изхвърлят от учебниците.
Историята не бива да сее омраза. Но родолюбието също тъй по никакви причини не трябва да се напъжда…