Оставихме дамата с големите, разголени гърди да протестира.
По-нататък малка масичка, на нея наредени кутии с цигари — плащаш им една кутия и хвърляш с един малък обръч като гергеф. Ако падне върху цигарената кутия — получаваш две, ако не падне — губиш.
Много по-истински са агнетата, които в големи и подредени като на събора в Рожен палатки с маси вътре, със столчета — се въртят пред очите ти на шиш. Ледена бира зъзне в големи сандъци, пълни с лед или направо в хладилници, докарани до тук, включени в кабели, лазещи по земята. Може десетина и повече да бяха принесените рано сутринта в жертва агнета. Големи колове пронизваха телата им и топяха мазнинката, с която после ги обливаха майсторите на чеверметата…
Седнахме — поръчахме си на български по една порция от апетитното агнешко, по една бира — собственикът на това временно ресторантско съоръжение се зарадва, че сме българи, тури малко повече от агнешкото — за армаган да го носим, както той се изрази. После застана прав до масата и ни запита от къде сме. Запитах го и аз — той откъде е. Не беше от Галата, нито от другото село… Беше от Разградско… Но и той, по-точно дедите му дошли от България, все в онези времена, размирните — „Морабето, когато било“ — … както той се изрази.
Точно тъй съм запомнил да казват някогашните стари хора по моя край, когато по някакъв начин искаха да обозначат Априлското въстание кланетата и опожаряването на Ново село…
Какви дълбоки следи има в паметта на поколенията, каква сила е народната памет. В моето село има една вече напълно безлюдна махала — Гробът. Стотина и петдесет, може да са и двеста къщи — в тях вече не живее нито един човек. Гробът на един турчин е бил тук, преследвал моите земляци чак до планината по време на Новоселско-Кръвенишкото въстание. Тук убит, тук му бил гробът, тъй кръстили мястото и моите съселяни, когато после се заселвали тук. Но цивилизационните процеси изгониха моите земляци от тук, пръснаха ги из Тракия и в Добруджа, сега къщите им стоят празни, зеят паднали вече, нестопанисвани стени, обори срутени, мечки и лисици, порове и змии вече са напъплили навсякъде…
Поканваме земляка да седне… Не — благодари той като слага ръката на сърцето си после на челото си — в знак на дълбока благодарност за поканата — има работа да върши, макар че под навеса сме само ние двамата…
Ала и той е развълнуван от срещата и иска да ни почерпи по една бира… Как да му откажеш, земляк! Срещнали сме се толкова далече от България. И той изкомандва младото момче да намери две, ама ледени бири. Защото жегата вече се въззема…
По-нататък са разположени сергии с обувки и ЖСМ-и — втора ръка и трета ръка — ала пет пъти по-евтини от тия, които нашите шмекери продават в България.
Купувам си едно зарядно устройство за кола — струва наши четири лева, да не бяха и по-малко — все се обърквах в милионите, с които тук работят… Жена ми пък си купи за спомен хубави обувки и сандали.
Районът със сергиите е голям, като нашенски панаир — примерно като панаира в с. Борима — Троянско…
В Борима живеят в мир и съгласие с българите доста турци. Все се надявах, че от там някой ще се обади — защото цялата община знаеше, и околните й общини и кметства също тъй, че са дошли българи и даже професори си водят с тях, но никой новоприселен не се яви!…
Хората от Голямата екскурзия, както някой нарече драмата на българските турци — явно не бяха останали тук, бяха отишли навътре в страната — в Бурса, Истанбул и един Бог и Аллах знаят още къде…
Едни се върнаха, други хванаха корен — трети са ни тук, ни там… Така е, когато в съдбата на хората се месят политиците…
Дамата с големите гърди беше единствения ни смут в това море от почтеност, порядък и взаимно уважение и йерархия, които владееха тук… Никакви заповеди, които да слагат ред от никъде не се чуваха, никакво мърморене не ни последва, никакви недоволства от чиято и да е било страна. Как се бяха надръстили толкова трактори, леки коли, рейсове? Бяха се наврели возилата едно в друго толкова нагъсто, че после нашето измъкване с рейса на заден ход изискваше една наистина божия ръка…
Представям си да е у нас — що катаджии, що полиция, що свирки и ругатни щяха да се чуят. Иди разбери това българомохамедани ли са или немци… И отбелязвам отново чистотата, която се е възцарила навсякъде…
Таман на масата с агнешкото и ледената бира седнаха помощничките на Наско — Маргарита и Мария — златното зъбче както я кръстих, защото много малко хора съм виждал на които златната коронка така добре да им стои и да ги разкрасява, и ни повикаха.
Официалната част вече започваше. Те не можаха да изпият поръчаната бира, землякът от Разград не поиска да му я платим.