Какви времена, какъв морал, каква отговорност пред Отечеството.
Сам Антон Страшимиров не вярва на очите си — и се пита — как биха изглеждали тези млади кокони горе и тези войничета маршируващи долу, ако не бяха с български дрехи, с българско левче на такето, и с българско победно знаме най-отпред, ами да речем французи, или италианци…
Аз и сега се вълнувам и сега ми иде да извикам от възторг пред тези отдавнашни покойници, които чрез перото на историци и това на Страшимиров ни оставиха примери, които на много работи и достойнства биха могли да ни научат, стига да има някой, който да иска да се учи от миналото. Ала както е известно, от историята никой не се учи… Романът „Вихър“ на Антон Страшимиров — за съжаление е малко известен и колкото е бил известен толкова е и забравен. Ако имаш време от тичане да оцелееш и ако още малко родолюбие ти е останало в душата, направи си труда читателю, намери този роман и го прочети… И не само ако път ти се отвори по тези места…
Та на много мисли наведе този кръст, така страховито възправил се на хълма, възмогнал се в небето, покрил всичко, покорил всичко наоколо. — И сила национална иде от него. И внушение иде. И предупреждения изрича.
И християнската вяра изведнъж става някак си реална, истинска, както реална и истинска ще стане не след дълго ислямската вяра, когато се вдигнат в небето копията на първите джамии, които ще видим навлизайки в съседната страна.
Стоят едно срещу друго този кръст и джамиите. Няма и километър да ги дели. И един въпрос напира в душата ми — кого вардят те, какво стана с човешкия род, че от как се е пръкнал и появил по тези и по други земи, той все се върти и оглежда под кое духовно знаме да се подреди — конфуцианското, ислямския полумесец, или пък християнския кръст.
От както излезе книгата „Сблъсъкът на цивилизациите“ — този вечен въпрос, тази вековечна разпра на човечеството — хептен взе първо място в предсказанията за бъднините на света.
Наскоро гледах по нашата телевизия филма „Осъдени души“ по романа на Димитър Димов. И там същата тема — фанатизма, а защо не и вярата, които държат човека здраво в ръцете си и не го пускат и не го дават на другите сили и ветрове, които духат по това наше немирно земно кълбо.
Този кръст, възправен така могъщо тук, сякаш по него християните да се изкачат до сами Бога, е знак. И навярно всяко време си тълкува по своему този знак… Както ще видя не след дълго — и не всяка джамия е сборище на фанатици. Менят се времената, донякъде се менят и хората, и тези които застават под Божия кръст или под погледа на Аллаха, и те също тъй. Дали ще се окаже прав в своето опасно пророчество Хънтигтън, когато ни предупреждава, че бъдещите цивилизации ще се формират на основата на религиите, и че бъдните войни пак от там ще дойдат. Ще потече ли пак кръв под този кръстен знак, вдигнал се така високо, или пък около джамиите в съседната страна, както е било в нашата история. Могат ли тези два свята да ни скарат пак и да ни докарат до кръв?…
Няма отговор на такъв въпрос, когато става дума за вяра, а и за интереси, които твърде често се крият зад нея. Може да се окаже прав американецът — може и да сбърка. И дано е тъй. Защото другото го знаем — познато ни е, яли сме му попарата, превързвали сме му раните, копали сме му гробовете…
Остава зад нас България. Отпреде ни иде друго… Иде турското Капъкуле и преди него българското Капитан Андреево.
… Преди четиридесет години съм бил тук. Млад журналист още, жаден да види всичко, да опита всичко, да познае всичко.
Затова не чувам нито маанетата, нито чалгите в рейса. Другаде съм. Едва се измъкнах от властта на кръста и друга власт ме пое. Наближаваме границата. Скоро ще се появят българската митническа и гранична власт. И с тях един спомен…
Бях в Димитровград, в бодра социалистическа командировка. Отивам при Главния редактор на Димитровградския вестник — Митко Иванов. След много години той ще стане професор Митко Иванов и ще преподава история на българската журналистика във факултета по журналистика. Съдбата ще ни събере в една стая… Над главата на единия ще бъде Стамболов, на другия — Захари Стоянов…
Преди четиридесет години, свършили каквото свършили по моята редакционна задача, Митко ме пита — ходил ли си на турската граница…
— Не съм — отвръщам…
— Хайде да отидем — казва той.
Сядаме в колата на редакцията, по пътя настигаме други коли. Интересни са ми, млад съм, нямам двадесет години, времената не са като днешните, непристъпни бяха границите, затова вълнението ми е силно. До този момент само веднъж съм престъпвал на чужда земя и то на една крачка в нея — Калотина… Стъпих и се върнах… До мен стоеше български войник, пазеше ме да не избягам в Югославия…