Сега идва втора възможност… На кого да разказвам какви вълнения бяха тогава. Чужда земя, пълна като нашата пропаганда с врагове, които всеки миг могат да посегнат на мирния и щастлив труд на нашия народ… И Митко моля ви се, ми предлага това приключение… Да ида на границата. Там където е забраненото, където са враговете…
Тези, в колите, които настигаме, са щастливи хора, те са къде-къде преди мен в живота си… Те могат да минават граници, имат разрешения да виждат светове, имат открити листове, каквито Митко е извадил сега и за нас… Оглеждам ги, какви хора са те, с какво са по-различни от мен… Отговорът е ясен, но въпросът е лош. Той не беше за задаване по онова време… Помня военната застава. Влязохме в канцеларията на началника на заставата. Малко общи приказки, те са приятели с Митко и той ни зададе странния въпрос — да покани ли и турския си колега — началника на турската застава. Ама че интересно… Митко е бил тук и друг път, познава и единия и другия, аз гледам като дивак, само че не хванат в гората, както се казва, а на пъпа на София. И дойде турският началник. И кафе се направи и ракия се извади. И приказка най-добронамерена и човешка тръгна на български език. Турчинът го говореше дип добре. Аз немея. Не било толкова страшно… Ето ги тия най-първи врагове, как човешки си приказват.
Работата не свърши с ракията, с която почерпи българският военноначалник. Турчинът реши да се отсрами. Извика си колата, качи ни в нея и ни закара в Одрин, на кафе и на рахат локум… Минахме „нелегално границата“. С неговата кола.
Тогава видях Одрин!… Ала вълненията ми бяха толкова силни от това мое първо излизане в чужбина, че малко запомних — сладкарничката, младото момче, което ни поднесе „каавето“ и рахат локума. После обратно. Колко му е… Одрин е на десетина — петнадесет километра от границата…
… Четиридесет години са много време. Построени са нови сгради на границата… И всякакви бараки. Тия трябва да са изникнали в новото време, защото са предимно магазинчета — доста сльоскани и нескопосни. Кой както могъл, бързал да ги струпа край пътя и да изкара някой лев в тарапаната на прехода.
Първоначално натрупване на капитала. То не разбира много от естетика. То разбира от убийства, от насилия, от кръв… Кръв няма, ала ни предстои в тоя шпалир от шперплатови грозотии да видим българското знаме.
Аз не зная колко български депутати и министри са минавали от тук през последните десетина години, не ги зная поради това, което ще видя и колко са българи, ала младежта отзад — дето все я ругаем, че е неродолюбива, се силно разгневява и дори псувня излиза от нечии мъжествени уста. Гневът е предизвикан от тъжната отрепка, която виси на един напречен прът, запецнат върху някаква барака — и на него заковано моля ви се, българското национално знаме! От как е заковано не е поглеждано. Минавали са от тука стотици началства, никой не му обърнал внимание колко е одрипавяло и окъсано. Може да има двайсетина сантиметра останали от него около пръта, може и по-малко да са. Другото е изгнило от дъждовете, одърпано от ветровете. Останало едно парцалче, да рече дете около слабините си да го увие, зор ще скрие срамотиите му. Както не може да скрие и нашите национални срамотии… На никого не направило впечатление това обвиняващо духа ни знаме, никой не се пресегнал да го свали — белким поне не се резилим — освен тия скапани бараки и какво знаме сме си турили за символ…
Никоя власт не се гнуси от себе си…
И този символ на Нова демократична България остава зад гърба ни… Ето я границата, ето ги нашите прочути митничари, контролирани от не по-малко прочути англичани. Един друг срам за държавата ни, и за онзи кръст, който самотен остана да стърчи назад.
Ниат и момчето-помощник разнасят паспортите ни от гише на гише, плащат каквото трябва и каквото не…
Ала мен поне ме няма в тези разправии. Защото пред мен е Турция. С гора от минарета, изправени едно до друго, като стобор, който не може да не бъде забелязан, още по-малко прескочен — нито от духа, нито от тялото на чужденеца. Респектирани от гледката на турската страна, са и младите българи. Вадят апарати и щракат. Както и аз.
… Няма защо да крия. Драмата, която се вихри в държавата ни вече тринадесет години, е драма и на граничните ни сгради. Бедността и апатията са и тук. Макар, че оттук минават пари. Огромни пари се промъкват между стъклените очи на будките и също тъй стъклените очи на хората в тях… А нашите сгради и всичката подредба около тях издават мизерия и беднотия. Както материална, така и духовна.