— И ние проверихме първата къща от плана. И тук не са се укривали. Продължаваме към следващата.
— Ние — също. Ще звънна.
— Непременно. — Юнкер млъкна за две секунди и добави: — Бъди внимателна.
— Разбира се. Ти също.
Сине си прибра телефона.
— Да се връщаме при колата.
Макар вятърът да духаше в гърба им и тя да беше навлечена с четири ката дрехи, докато стигнат до ланд крузъра, студът я смрази до мозъка на костите. Сине се качи отзад. Предпочиташе Трулс Микелсен да е пред нея. Побъркваше я усещането, че очите му са вперени в тила й. Купето още не бе изстинало и от топлината по бузите й започнаха да боцкат иглички. Тя разгъна картата. Следващата къща се намираше на улица „Скоувай“ — двеста метра по-нататък. От „Скоувай“ тръгваше път, най-вероятно насипан с чакъл, и навлизаше в гората. Прехапа долната си устна.
— Слушайте сега. Следващата къща се намира на значително разстояние от улицата, наоколо е пусто, а гората е съвсем близо. Ако приближим откъм „Скоувай“, от къщата ще ни видят. Този подход ми се вижда опасен. Но, съдейки по картата, може да се приближим до къщата отзад, тоест откъм гората. Чакълестият път явно пресича цялата гора и излиза ето на тази улица… — Тя посочи на картата. — Да опитаме ли да минем оттам?
— А не рискуваме ли да закъсаме, ако се движим по тесен горски път? — попита Трулс Микелсен.
— Едва ли. Всъщност рискът от високи преспи в гората е по-малък, защото там е по-закътано, отколкото на открито — обясни Сине.
— Дори да закъсаме, в багажника има лопати. И лебедка отпред, значи ще съумеем да се издърпаме сами. Ще се справим — убедено заключи Сигур.
— Добре. Да тръгваме.
Стигнаха за няма и петнайсет минути. Точно в съответствие с прогнозата на Сине, преспите по чакълестия горски път бяха пренебрежимо малко. Спряха колата и слязоха — поне според картата — на около седемстотин-осемстотин метра от къщата. Пак тръгнаха един след друг, оставяйки по десетина метра помежду си. Сине вървеше начело, Сигур — последен. Крачеха из широколистна гора, стволовете се намираха на доволно разстояние и дневната светлина полека-лека започваше да прониква през дърветата.
Сине установи, че на около двеста метра по-нататък гората преминава в иглолистна. Изглежда, последният участък до къщата беше залесен с борове. Добре, помисли си. Тъкмо по-лесно ще се промъкнем, без да ни забележат.
Двайсетметров пожарозащитен пояс разделяше широколистните дървета от боровете. Сине спря. Къщата все още не се виждаше, но на стотина метра по-напред по горския път просветляваше. Явно там гората свършваше. Тя свърна надясно и след двайсет метра зави наляво сред иглолистните дървета.
Тук бурният вятър долиташе като нежно шумолене, а боровите корони притъпяваха остротата на всички звуци и Сине имаше чувството, че крачи из голям сандък, подплатен с мек велур. Дневната светлина бе приглушена до сумрак. Тя вървеше предпазливо, внимаваше да не настъпва нападали по земята оголени съчки, чието пращене би я издало. Не беше лесно обаче, защото, макар и сравнително тънка, снежната покривка върху земята беше достатъчно плътна да скрива от погледа ти върху какво стъпваш, а освен това при всяка крачка снегът леко хрущеше. Когато Сине закачеше мимоходом някой клон, по главата й се посипваше бял снежен прашец. Тя хвърли поглед през рамо и различи тъмния силует на Трулс Микелсен, а зад него — фигурата на Сигур.
Сине вече виждаше къщата между дърветата. Спря. Чу как и другите двама направиха същото. Приклекна, за да надзърне под ниско надвисналите клони. Жълтата, наглед добре поддържана къща приличаше на лесничейска хижа. Между нея и гората се простираше морава. Отляво имаше постройка — конюшня или барака за инструменти, долепена до двоен гараж.
Красота, помисли си Сине. Това място може да се превърне в страхотна лятна вила.
На места вятърът беше отвял натрупалия върху сградата сняг. Откриваха се черните шистови плочи на покрива. Сине забеляза заснежена вентилационна „шапка“. Върху нея се чернееше петно. Няколко сантиметра около „шапката“ също нямаше сняг.
Беше се разтопил. „Явно и вентилационната тръба, и „шапката“ са топли — заключи Сине. — Отдолу се издига топъл въздух. Следователно в къщата има човек. Или хора?“
Пулсът й се ускори. Изду устни и издиша два пъти. Налага ли се да се приближават още? Нужно ли е да знаят повече от вече установеното, а именно че в къща, която би следвало да е празна, има човек? Това не е ли достатъчно? Естествено, не е сто процента сигурно, че вътре се намират Симон Спрангструп, афганецът и, дай боже, живият Кристофер, но вероятността да е друг беше повече от нищожна. Едва ли е необходимо да се навират на вълка в устата.