Сине пое по асфалтирана алея към офиса на жилищната управа. Обикновено в тази част на „Външен Ньоребру“ винаги цареше оживление: деца, колоездачи, младежи играеха баскетбол, хипстъри се размотаваха, гъмжеше от скейтъри. Сега обаче в района се виждаха предимно полицаи с черни каски, бронежилетки и автомати „МР5“ в ръцете. В групи по четирима-петима обхождаха района около жилищните сгради.
В офиса на жилищната управа беше пълно с мургави мъже и забрадени жени. Държаха пластмасови чаши с чай и гръмко обсъждаха, ожесточено надвиквайки се със звука от новините по големия телевизор, окачен на стената. Познанията на Сине по арабски се изчерпваха с традиционния поздрав и още три думи: „хабиби“ — „мили“, „любими“, „иншаа Аллах“ — „ако е пожелал Бог“ — и думата, която в момента многократно се повтаряше в непресекващия поток от гласове: „ирхаби“. „Терорист“.
Сине видя Камал Джауад до трима-четирима мъже. Често й бе минавало през ума, че с дългата си брада, с традиционната мюсюлманска плетена шапчица и с дългата роба, Камал покрива стереотипния образ на страшилището, наречено агресивен ислямист. А предразсъдъците са страшно упорити. Самата Сине се беше улавяла как, докато чака на опашка за проверка на летището, наблюдава с особено внимание пътници в традиционно близкоизточно или северноафриканско облекло — независимо че общо взето всички терористи, извършители на атентати в западни страни, външно приличат на симпатичния син на съседа.
Сине махна на Камал да се приближи. Протегна му ръка да се здрависат.
— Здравей, Камал. Всичко наред ли е?
— Предвид случилото се — не мисля — поклати глава той, но в присъствието на толкова много араби не пое десницата й.
— Прав си. Истинска… гадост — отвърна Сине и си помисли, че това е твърде меко казано. — Ела за малко.
До бюро в съседен кабинет Йоханес Нилсен седеше пред голям монитор. Вдигна глава и поздрави новодошлите. Дори в помещението глъчката отвън се чуваше оглушително. Тук е страшна какофония, помисли си Сине, прекалено претъпкано е. А не бива никой от посетителите да узнава на какво се е натъкнал разузнавачът.
Сине излезе в чакалнята и плесна с ръце.
— Ехо! — извика.
Изглежда, никой не я чу. Тя повиши глас:
— Ехо! Може ли малко тишина?
Разговорите стихнаха.
— Казвам се Сине Кристиансен и работя в копенхагенската полиция. Налага се да ви помоля да опразните сградата.
Камал застана до нея.
— Няма причина за безпокойство — увери хората той. — Просто ни е нужно малко спокойствие, та да си свършим работата. Върнете се след… — погледна Сине — … половин час, да речем?
Тя кимна. Тълпата бавно започна да се оттича. След две минути останаха само тримата: Сине, Камал и Йоханес.
— Е, какво искаше да ми покажеш? — попита тя.
Нилсен затрака по клавиатурата и на екрана тръгнаха зърнисти кадри от стълбищна площадка. След пет секунди в кадър се появи млад мъж, понесъл две пълни торби с емблемата на строителен хипермаркет.
— Тежички ми се виждат тези торби — отбеляза Йоханес Нилсен. — Имате ли представа какво взривно вещество е използвано при атентата?
— Не.
— Но е възможно е да ТАТП?
— Да.
Основните съставки на ТАТП са ацетон и водороден пероксид, известен още като перхидрол.
— Няма ли да е интересно да узнаем какво е купил от строителния хипермаркет?
— И още как. Денят съвпада ли?
— Да. Записът е от преди четири дни.
— Познаваш ли го? — Сине се обърна към Камал.
— Дай да го видя пак.
Няколко секунди Камал се взираше отблизо в кадрите.
— Това е Фади. Цялото му име е Фади Хасан. Живее с майка си и двете си по-малки сестри. На третия етаж, доколкото си спомням.
— Свързан ли с „Бротас“6?
Председателят на жилищното сдружение кимна.
— Да, но не заема особено високо място в йерархията. Нехранимайко. Седемнайсет-осемнайсетгодишен. Има няколко присъди за нанасяне на телесна повреда плюс редовното.
— Смятам да го посетя. Благодаря за помощта, Камал. Кажи на хората, че вече могат да влязат. Ако, разбира се, ти не възразяваш, Йоханес?
Нилсен вдигна рамене.
— Нямам нищо против, стига да не влизат при мен.
Навън, на студа, Сине се огледа и петдесетина метра по-нататък видя брониран бял полицейски бус. Водена от внезапно хрумване, тя извади мобилния си и набра Нилс. Съпругът й не вдигна. Какво, по дяволите, им става на всички, отчаяно се запита Сине. Защо изобщо имат мобилни телефони, щом не ги използват? Пъхна своя в джоба си. Пое си дълбоко въздух и тръгна към буса. Приближи се, а от пасажерската седалка слезе мъж. Сине посегна да извади полицейската си значка, но служителят я спря.