— Няма нужда. Знам коя си. — Той протегна десница. — Кергор. Аз ръководя акцията.
Сине му обясни какво са видели на видеозаписа.
— Разполагаме само с кадри. Ще ми се да се отбием в дома му и да го попитаме какво е мъкнел в тези торби.
— Разбира се. Да вдигнем ли шум?
— По-добре не. Дай да действаме дискретно. Четирима души. И аз — помоли Сине.
Пет минути по-късно тя почука на вратата на апартамента. Отвори момиче на видима възраст около четиринайсет години. При вида на четирима полицаи с автомати и каски на стълбите зад Сине момичето се изплаши.
— Добър ден. — Сине й се усмихна. — Фади вкъщи ли е? Момичето кимна.
— А майка ти?
Повторно кимване.
— Искаме да поговорим с Фади. Майка ти сложила ли си е забрадка?
Момичето поклати глава.
— Ще я помолиш ли да го направи, преди да влезем?
Момичето се изгуби и извика нещо на арабски. В антрето излезе Фади.
— Какво искате? — попита враждебно.
— Да говорим с теб. Може ли да влезем?
Той отвори вратата по-широко. Сине прекрачи прага, обърна се към полицаите и показа два пръста. Тоест, искаше двама да влязат с нея. Фади тръгна към дневната. Сине го последва, полицаите останаха в антрето.
Обзавеждането в дневната беше типично за „Мьолнерпаркен“: дивани покрай трите стени, ъглови масички, ориенталски килими на пода. На едната стена имаше плакат на джамията „Ал-Акса“ в Йерусалим, Фади застана насред стаята със скръстени ръце и впери очи в Сине.
— Преди четири дни си се прибрал с две торби от строителен хипермаркет. Какво имаше в тях?
— Какво ви влиза в работата?
— Отговори на въпроса, Фади.
Той изсумтя.
— В едната имаше пръст.
— Пръст?
— Да. Как му казваха още… почвена смес или нещо такова.
— Почвена смес?
— Да, почвена смес. Майка ми се хвана да пресажда стайни растения. В по-големи саксии. — Той посочи две палми.
Сине отиде до едната, наведе се и разтри малко пръст между пръстите си. Действително изглеждаше прясна.
— Хммм. А в другата торба?
— Каналии.
— Колко?
— Петлитрова туба. Пустият канал в банята все се запушва.
— Ще ми покажеш ли тубата?
Той я изгледа гневно. Врътна се и след десет секунди се върна. С туба каналии с три четвърти запълнен обем.
— Добре. Сигурен ли си, че в торбата нямаше и друго? Да речем, ацетон.
— Ацетон ли? За какво ми е ацетон? Имаше две бутилки кока-кола от литър и половина. Купих ги от супермаркета. Изпихме ги и ги изхвърлих, та няма как да ви ги покажа. — Фади преднамерено го каза подигравателно.
— А от кой магазин купи почвената смес и каналина? От мола в „Ньоребру“ ли?
Фади потвърди.
— Не ми ли вярваш?
— Предпочитам да се подсигуря, отколкото после да съжалявам — поясни Сине. — Как плати?
— В брой.
— А касовата бележка…?
— Изхвърлих я.
— Къде държите найлоновите торби за пазар? Под мивката в кухнята ли?
— Да.
— Може ли да хвърля един поглед?
Фади тръгна пръв към кухнята. Сине го последва. Отвори вратичката на шкафа под мивката и издърпа пластмасова кофа, пълна със смачкани найлонови торбички. Най-горната носеше емблемата на строителния хипермаркет. Такава торбичка беше нахлузена и върху кошчето за отпадъци. Сине поразрови из кофата и издърпа найлонов плик от дрогерия.
— Кой е пазарувал в дрогерия?
— Нямам представа. Майка ми. Или сестрите ми.
— Случайно да сте купили… перхидрол?
— Перхидрол? Какви ги дрънкаш, жено?
— Майка ти знае ли датски?
— Не.
— Ще я извикаш ли за малко?
Фади се подчини. Майка му, трътлеста и една глава по-ниска от Сине, се показа на вратата. Изглеждаше изплашена.
— Питай я тя ли е пазарувала в дрогерия.
Фади преведе въпроса на арабски. Жената кимна. Той я попита още нещо. Тя отговори.
— Купила подарък за своя приятелка — поясни той. — Шампоан и парфюм. Преди седмица. В дрогерията по улица „Ньоребру“.
— Добре. Чуй ме, Фади. Искам да дойдеш с нас в Управлението, докато проверим дали казваш истината за покупките в строителния хипермаркет…
— Какви ги дрънкаш, бе жено! Нищо не съм направил!
— Спокойно, Фади. Необходимо е да ни съдействаш и ще стане бързо. Ако си ни казал истината, ще те докараме обратно вкъщи.