А утре той щеше да отиде до гробницата, където бе погребан Аарън. Щеше да направи ирландския номер и да поговори с него, на глас, сякаш очаква отговор. Ако някой не хареса това, можеше да се разкара! Всички от семейството му правеха така. Баща му отиваше в гробището «Свети Йосиф» и говореше с баба му и дядо му. А чичо му Шеймъс, когато беше много болен, каза на жена си: «Ти пак ще можеш да ми говориш, когато си ида. Само дето аз няма да мога да ти отвръщам».
Светлината отново се промени, притъмня. Дърветата се нижеха безкрайно, закриваха небето и го накъсваха на парченца. Гардън Дистрикт. Първа улица. И чудо на чудесата - къщата на ъгъла с Честнът, сред банановите дръвчета и папратите, сред цъфнали азалии. Тя ги очакваше.
- Пиърс, трябва да влезеш.
- Не, чакат ме в центъра. Вие си починете. Обадете ни се, ако ви потрябваме. - Той вече се измъкваше навън, за да подаде кавалерски ръка на Роуан.
После отключи портата и им помаха за довиждане.
Един униформен охранител вървеше покрай оградата и се скри зад къщата.
Тишината бе прекрасна. Колата се плъзна безшумно по килима от светлини и сенки. Умиращият следобед гореше топъл и спокоен. Миризмата на сладките маслини изпълваше цялата градина. А вечерта щяха да усетят и жасмина.
Аш им бе казал, че ароматът отключва спомените и те пренася в забравени светове. И беше прав. Какво би станало, ако човек е лишен от всички аромати, от които има нужда, както от въздуха?
Майкъл отвори входната врата пред жена си и в този миг почувства внезапен импулс да я пренесе на ръце през прага. По дяволите, защо не!
Тя изпищя леко от удоволствие и се вкопчи във врата му.
Най-важното при такива жестове е да не поставиш дамата в неудобно положение.
- Ето, скъпа моя, вече сме у дома - изръмжа той до нежната и? шия. После пак притисна главата и? назад и я целуна под брадичката. - А тук ароматът на сладките маслини отстъпва пред вечния восък за мебели на Еужения, пред аромата на старо дърво и на нещо древно, скъпо и приятно.
- Амин - прошепна тя.
Когато той понечи да я пусне на земята, тя остана притисната към него. О, колко беше хубаво. А неговото остаряващо, изтерзано сърце не започна да тупка лудо. Тя го чуваше. Да, той бе напълно изцелен и спокоен. Притискаше я към себе си, вдъхваше аромата на чистата и? мека коса и се взираше надолу по сияещия коридор, покрай огромните бели врати, към далечните стенописи в трапезарията, едва докоснати от следобедното слънце. У дома. Да, това вече бе техният дом, както никога досега.
Най-сетне тя се изплъзна от него и стъпи на пода. Леко смръщи чело.
- О, не, нищо ми няма - каза тя. - Само дето спомените умират трудно, нали знаеш. Но ще си мисля за Аш, а за него е по-приятно да мислиш, отколкото за всички печални неща.
Той искаше да и? отвърне нещо, да и? каже за своята любов към Аш и още нещо - още нещо, което почти го измъчваше. Но най-добре да остави това сега, така биха го посъветвали и другите, ако можеше да ги попита. Но не можеше. Взря се в очите и?, като отвори своите широко, вероятно толкова широко, че изглеждаше гневен, без да е имал това намерение.
- Роуан, любов моя - каза той. - Знам, че можеше да останеш с него. Знам, че направи избор.
- Ти си моят мъж - каза тя с лека въздишка, - моят мъж, Майкъл.
Би било прекрасно да я пренесе по стълбите, но нямаше да може - не и по всичките двайсет и девет стъпала. А къде ли бяха младите дами и бабата, възкръснала от мъртвите? Не, не може да се крият точно сега, освен ако по силата на лош късмет цялото племе не е излязло на ранна вечеря.
Затвори очи и я целуна отново. Никой не можеше да го спре да я целуне поне десетина пъти. Когато отново погледна нагоре, видя червенокоса красавица в края на коридора. Всъщност бяха две, едната много, много висока. Там бе и дяволитата Мери Джейн. Русата и? коса бе вързана чак на темето и?. Три от най-прекрасните шии във вселената. Млади момичета, подобни на лебеди. Но коя бе тази невероятно висока хубавица. И, господи, защо прилича досущ на Мона?!
Роуан се обърна и се втренчи в тях.
Трите грации. Стояха до вратата на трапезарията. Лицето на Мона като че се бе размножило в два екземпляра. Това не бе прилика, а удвояване. И защо стояха така неподвижни - и трите в памучни рокли? Стояха и се взираха като нарисувани!
Той чу как Роуан ахна. Мона се затича към тях по полирания под.
- Не, не можете да и? сторите нищо. Не можете. Трябва да ме изслушате.