— Мъгла, мрак, вода. Нищо чудно да ти се привидят подобни неща, особено ако си на няколко бири. Ще се почувстваш много по-добре, когато дадеш на Карл четиридесетте долара. Всъщност какво ще кажеш да отидем да се измиеш, да вземеш портфейла си и да отскочим до дома му? След това ще спиш по-спокойно.
— Да, разбира се — Добре.
— Чудесно. — Зак му помогна да се изправи. — Ще се погрижа да върна лодката обратно. Не се тревожи.
„Това е работа на Миа — помисли си Зак, докато водеше покорното момче далеч от водата. — Трябва да й се признае, че е много изобретателна.“
Беше нужно известно време, докато момчето се успокои, после — докато се успокоят и останалите, когато Зак го заведе обратно в квартирата. След това уреди въпроса с Карл и върна лодката. Ето защо в три сутринта дремеше в полицейския участък.
Събуди се два часа по-късно, схванат и ядосан на самия себе си. „Рипли ще поеме първата смяна“, реши той, докато, препъвайки се, отиваше към полицейската кола.
Имаше намерение да се прибере направо у дома, но му бе станало навик да завива покрай жълтата къщичка след края на смяната само за да се увери, че всичко е наред.
Неусетно направи завой и видя, че прозорците й светят. Загриженост и любопитство го накараха да спре и да слезе от колата.
Понеже лампата в кухнята светеше, той се запъти към задната врата. Тъкмо вдигаше ръката си, за да почука, когато съзря Нел, застанала до прозореца, с дълъг остър нож в ръце.
— Ако кажа, че се отбих, защото ми беше на път, няма да ме изкормиш с това, нали?
Ръцете й започнаха да треперят и изпуснаха ножа, които издрънча върху масата.
— Извинявай, изплаших те. Видях, че свети и… Хей, хей! — Когато тя се олюля, Зак се спусна, хвана я за ръцете и й помогна да седне на стола. — Поеми си дъх, наведи глава. Господи, Нел, съжалявам!
Погали я по косата, потупа я по гърба и се запита дали няма да падне на пода, ако се втурне да й донесе чаша вода.
— Всичко е наред, добре съм. Чух стъпки в мрака. Толкова е тихо тук. Усетих, че някой идва към къщата.
Искаше й се да побегне като заек и да не спира. Не си спомняше кога е взела ножа и дори бе учудена, че е способна на това.
— Ще отида да ти донеса вода.
— Не, добре съм. — Чувстваше се засрамена, но все пак успя да се опомни. — Просто не очаквах някой да дойде до вратата.
— Обяснимо е. Още няма пет и половина. — Нел отново вдигна глава. Зак с облекчение забеляза, че лицето и започна да възвръща цвета си. — Какво правиш толкова рано?
— Обикновено съм на крак преди… — Нел подскочи като пружина, когато сигналният часовник на фурната звънна. — Господи! — Засмя се и се тупна с юмрук по гърдите. — Ще бъда късметлийка, ако оцелея по изгрев — слънце при това темпо. Кифличките ми! — викна и бързо стана да ги извади от фурната, за да сложи следващата партида.
— Не предполагах, че започваш работа толкова рано.
Сега, когато се огледа наоколо, Зак се убеди, че тя е на крак от доста време. Нещо къкреше на печката и ухаеше апетитно. На плота имаше голяма купа с тесто. Друга, покрита с кърпа, бе сложена до фурната. Още една бе оставена на масата и очевидно Нел бе разбърквала нещо, преди той да я изплаши до смърт. Продуктите бяха подредени като отряд войници.
— Не предполагах, че работите до толкова късно. — Нел започна да сипва масло в брашното за понички и постепенно се успокои.
— Обикновено не оставам до толкова късно. Снощи имах работа за довършване, а после съм задрямал на стола в офиса. Нел, ако не ми дадеш чаша кафе, ще се разплача, а това ще постави и двама ни в неудобно положение.
— О, извинявайте.
— Ти продължавай да си вършиш работата. Къде са чашите?
— В шкафа отдясно до мивката.
— Искаш ли да налея и на теб?
— Може.
Зак си наля кафе, напълни и нейната чаша и седна до мивката.
— Знаеш ли, тези кифлички не ми изглеждат много добре.
Обгърнала с ръка купата, Нел се обърна. На лицето и се изписа тревога и обида.
— Какво искате да кажете?
— Просто не изглеждат много сполучливи. Защо не ми позволиш да опитам една вместо теб?
Усмихна й се като малко момче и устните на Нел трепнаха.
— О, за бога! Защо просто не помолихте да ви дам?
— Така е по-забавно. Не, не се притеснявай. Мога да си взема и сам. — Избра си кифличка от тавата и опари върховете на пръстите си. Докато я прехвърляше от ръка в ръка, за да изстине, ароматът й му подсказа, че си заслужава. — Със сигурност започвам да изпитвам слабост към твоите боровинкови кифлички, Нел.
— Мистър Байглоу предпочита еклерите със сметана. Каза, че ако му ги правя всеки ден, ще се ожени за мен и ще се преместим в Бимини.