— Веднъж имахме парти и свършиха маслините за мартинито. Тогава ме удари за първи път.
Лицето на Миа не издаде нито изненада, нито укор.
— Колко време живя с него?
Във въпроса й не се долови неодобрение, съжаление или самодоволство. Понеже бе зададен със спокоен, хладен тон, Нел отвърна по същия начин:
— Три години. Ако ме открие, ще ме убие. Знаех това, когато го напуснах. Влиятелна личност е. Богат е и има връзки навсякъде.
— Търси ли те?
— Не. Мисли, че съм мъртва. Вече близо девет месеца. По-добре да умра, отколкото да живея така, както докато бях с него. Звучи мелодраматично, но…
— Не, не говори такива неща. А данните в трудовия договор, който попълни, представляват ли някаква опасност?
— Не, това е моминското име на баба ми. Направих някои нарушения на закона. Компютърно хакерство, фалшиви данни, подправени документи, за да добия нова самоличност, да ми издадат шофьорска книжка и осигурителен номер.
— Компютърно хакерство? — Миа повдигна вежди и се усмихна. — Нел, изненадваш ме.
— Разбирам от компютри. Някога…
— Не си длъжна да ми казваш.
— Мога да обясня. Помагах на майка си в бизнеса. Доставки на храна. Беше много отдавна. Използвах компютър за регистриране, издаване на фактури и други подобни неща. Завършила съм курсове. Когато започнах да съставям план за бягство, направих много проучвания. Знаех, че имам само един шанс. Господи! Досега не се решавах да говоря с никого за това. Мислех, че не бих могла.
— Искаш ли да ми разкажеш останалото?
— Не съм сигурна. Заседнало е ето тук. — Допря юмрук до гърдите си.
— Ако решиш, че искаш, ела у дома довечера. Ще ти покажа градината си, скалите. Междувременно си отдъхни, поспи малко и се разходи.
— Миа, искам да свърша работата си в кафенето. Не защото съм разстроена, а просто защото държа да го направя.
— Добре.
Шофирането нагоре по брега бе вълнуващо. Пътят бе криволичещ, с неочаквани завои. Чуваше се непрестанният рев на морето и воят на вятъра. Спомените, които изплуваха, би трябвало да разстроят Нел и да я накарат да трепери. Вместо това, докато форсираше жалката си таратайка, за да се движи по-бързо, тя се почувства ободрена. Сякаш с изкачването по виещия се път ставаше все по-лека.
Накрая пред очите й се разкри гледката на висока бяла кула, издигаща се към лятното небе, и мрачна каменна къща в подножието й. Като че ли бяха слезли от страниците на детска книжка с приказки, стари и здраво стъпили върху скалите, и криеха необикновена тайна.
Картината, която бе видяла на сушата, не бе нарисувана достоверно. Маслените бои и платното не можеха да пресъздадат полъха на вятъра, структурата на скалите и възлестите стъбла на дърветата. „На картината я нямаше и Миа, застанала между две цветни лехи, със синя рокля и развети от вятъра огненочервени коси“ помисли си Нел, докато вземаше последния завой.
Паркира невзрачната си кола зад лъскавото сребристо кабрио на Миа.
— Не искам да изтълкуваш думите ми погрешно… — провикна се тя.
— Винаги тълкувам нещата правилно.
— Само си помислих, че ако бях мъж, щях да ти обещая всичко, което пожелаеш.
Миа се засмя в отговор, а Нел наклони глава назад и се опита с един поглед да обхване цялата къща. Сивите камъни, причудливите фронтони, романтичните прозорци.
— Чудесна е. Напълно ти подхожда.
— И аз мисля така.
— Но толкова далеч от всичко и от всички, не се ли чувстваш самотна тук?
— Наслаждавам се на собствената си компания. Страхуваш ли се от височината?
— Не — отвърна Нел. — Не се боя.
— Погледни към носа.
Нел я последва, минаха между къщата и кулата и стигнаха до назъбените скали, които стърчаха над водата. Дори тук имаше цветя. Макар и малки, те си пробиваха път през пукнатините или цъфтяха заедно с оскъдните туфи трева.
Долу вълните се разбиваха яростно в основата на скалите и се отдръпваха, готови отново да връхлетят. По-навътре водата ставаше тъмносиня и се простираше до безкрая.
— Когато бях малко момиче, сядах тук и се възхищавах на всичко това. Понякога все още го правя.
Нел се обърна и погледна профила на Миа.
— Тук ли си израснала?
— Да, в тази къща — Винаги е била моя. Родителите ми обичаха морето и все още го обичат. В момента са в Южния Пасифик, поне така мисля. Винаги сме били по-скоро брачна двойка и дете, отколкото семейство. Никога не сме се чувствали особено близки. Въпреки това се разбирахме доста добре. — Сви леко рамене и се обърна встрани. — Фарът е тук от триста години и изпраща лъчите си, за да насочва корабите и моряците. Все пак имало е и корабокрушения и се говори, че когато задуха силен вятър, могат да се чуят отчаяните викове на удавниците.