— Нел. — Миа я хвана за ръката. Съмняваше се дали Нел е забелязала, че от очите й се стичат сълзи. — Аз също не съм срещала друга като теб.
Нел взе чашата си и през сълзи вдигна тост:
— Благодаря.
По настояване на Миа прекара нощта при нея. Благоразумно бе след няколко чаши шампанско и емоционално пречистване да приеме поканата да преспи в голямото легло с балдахин. Без да възрази, облече копринената нощница, която й даде Миа, пъхна се под меките ленени чаршафи и веднага заспа.
Събуди се, огряна от лунната светлина. Беше й нужно време, за да се ориентира, да си спомни къде се намира и какво я е събудило. Лежеше в стаята за гости на Миа и чуваше песни. Не, не бяха обикновени песни, а псалми. Мелодията бе прекрасна и звучеше съвсем тихо. Привлечена от това, тя се изправи и все още сънена, тръгна направо към вратите на терасата. Отвори ги, усети топлия, брулещ вятър и излезе навън под призрачната светлина на луната. Усети аромата на цветята, който сякаш я обгърна при полъха на вятъра.
Морето бе бурно, почти яростно, а сърцето й сякаш биеше в унисон с него.
Тогава забеляза Миа, облечена в широка сребриста нощница, която блестеше под лунните лъчи. Движеше се между дърветата, които се полюшваха, сякаш в танц.
Пристъпи към скалите. Сребристата нощница и пламтящите й коси се развяха от вятъра. Там, застанала високо на склона, с лице към морето, тя вдигна ръце нагоре към луната и звездите.
Въздухът бе изпълнен с радостни гласове. Със замъглени от удивление очи, парещи от сълзи, Нел наблюдаваше как блещукащите лъчи светлина се спускат от небето, докосват върховете на пръстите на Миа и краищата на разветите й коси. В този миг тя напомняше за свещ.
Изправена, стройна и обсипана с блясък, излъчваше сияние, което сякаш достигаше до края на света.
След малко отново звучеше само плясъкът на вълните, луната светеше с бледите си призрачни лъчи, а на скалите стоеше самотна жена.
Миа се обърна и се запъти към къщата. Вдигна глава и очите й срещнаха тези на Нел. Дълго останаха загледани една в друга.
Миа се усмихна, скри се в сянката на къщата и изчезна.
Седма глава
Все още бе тъмно, когато Нел слезе на пръсти в кухнята на Миа. Къщата бе огромна и с добро разпределение. Въпреки че не знаеше кога става Миа, тя приготви кафе за домакинята и преди да си тръгне, написа благодарствена бележка.
„Би трябвало да поговорим — помисли си, докато шофираше към дома в ранната утрин преди изгрев. — За много неща.“ Час по-скоро трябваше да реши откъде да започнат.
Опитваше се да си внуши, че това, което е видяла на лунната светлина, не е нищо друго, освен сън, предизвикан от шампанското. Почти бе успяла, но гледката се бе запечатала толкова ясно в съзнанието й, че не можеше да я нарече сън. Светлината струеше от звездите като течно сребро. Полъхът на вятъра изпълваше въздуха със звуци. Една жена светеше като факел.
Мнозина биха казали, че тези неща са плод на фантазията й, но не бе така. Ако те действително съществуваха и тя бе участник в тях, изгаряше от желание да узнае какво означават.