За пръв път от четири години се почувства абсолютно спокойна. Засега това й бе достатъчно.
До обяд Нел беше толкова заета, че не можеше да мисли за друго, освен за работата си. Чекът за заплатата бе в джоба й, а й предстоеше почивен ден.
— Лешниково капучино с пяна, голямо.
Мъжът, който поръча, се облегна на барплота, а Нел започна работа. Прецени, че е около тридесет и пет годишен, в добра физическа форма и е от континента. Беше доволна, че вече може да познае кой е местен и кой не. Изпита задоволство при мисълта, че започва да се държи и да разсъждава като жителка на острова.
— Е, колко афродизиак слагаш в тези бисквити? — попита той.
Нел го погледна:
— Моля?
— Откакто опитах от овесените сладки със стафиди, не ми излизаш от ума.
— Наистина ли? Мога да се закълна, че слагам всичкия афродизиак в ореховките.
— Тогава ще си взема три — каза той. — Името ми е Джим и ти ме съблазни със сладкишите си.
— Тогава стойте настрана от салатата с три вида боб. Няма и да помислите за друга жена.
— Ако изкупя всичката салата, ще се омъжиш ли за мен и ще ми родиш ли деца?
— Да, бих го направила, Джим, но съм дала свещен обет да остана необвързана и да правя сладкиши за целия свят. — Тя сложи капаче на чашата с кафето му и го затвори здраво. — Наистина ли желаете от сладкишите?
— Иска ли питане? Какво ще кажеш за една разходка край морето? С неколцина приятели сме наели къща. Довечера ще си направим пикник на плажа.
— Довечера разходка край морето, утре къща в предградията и кокер шпаньол. — Нел маркира поръчката на касата и с усмивка взе парите му. — По-добре е човек да бъде предпазлив, отколкото после да съжалява. Но все пак благодаря.
— Разбиваш сърцето ми — каза той, въздъхна дълбоко и си тръгна.
— Господи, колко е сладък! — Пег изпъна шия, за да го погледа, докато слиза по стълбите. — Наистина ли не те интересува?
— Не. — Нел свали престилката си и разкърши рамене.
— Тогава ще имаш ли нещо против, ако го сваля?
— Преотстъпвам ти го. Благодаря, че прояви разбиране за вчера.
— Е, всички понякога се държим странно. До понеделник.
„До понеделник“, помисли си Нел, Беше толкова просто! Тя бе част от този екип, имаше приятели. Беше отклонила поканата на един привлекателен мъж, без да се поколебае.
Всъщност това й хареса. Може би щеше да дойде ден, когато нямаше да бъде принудена да отказва. Може би някой ден щеше да излезе на разходка край морето с мъж и приятелите му. Да поговорят, да се посмеят, да се порадва на компанията им. Неангажиращо приятелство. Би могла да има това, но не и сериозна връзка, дори ако свикнеше да владее емоциите си. В края на краищата тя все още бе законно омъжена.
Но точно сега този факт бе само удобно оправдание, а не спомен за някогашния кошмар. Можеше да бъде каквато иска, но не бе достатъчно свободна, за да се обвърже отново с мъж.
Реши да се почерпи с фунийка сладолед и да се разходи по плажа. Хората я наричаха по име и това я караше да се чувства щастлива.
Когато пресече пясъчната ивица, съзря Пит Стахр и прословутото му куче. И двамата гледаха сънено, докато Зак стоеше до тях с ръце на хълбоците.
Беше я посъветвал да носи шапка, когато работи в градината, а самият той не носеше. Косата му бе изсветляла и винаги изглеждаше разрошена от морския бриз. Нел бе забелязала, че рядко носи и шерифската си значка, но кобурът с пистолета винаги бе окачен на колана му. Помисли си, че ако той се бе отбил в кафенето и я бе поканил на разходка по брега, навярно нямаше да му откаже.
Когато кучето вдигна лапата си в очакване, Зак поклати глава и посочи към каишката, която Пит държеше. Той я закопча и стопанинът и кучето тръгнаха с наведени глави.
Зак се обърна и слънчевите лъчи се отразиха в тъмните му очила. Нел инстинктивно усети, че я наблюдава. Събра сили и се приближи към него.
— Шериф Тод.
— Нел. Пит отново бе свалил каишката на кучето си. Песът смърди от километри. Виж, сладоледът ти капе.
— Горещо е. — Тя облиза фунийката и реши да побърза с нея. — Що се отнася до вчера…
— По-добре ли си?
— Да.
— Радвам се. Ще ми дадеш ли да си близна от това?
— Какво? О, разбира се. — Подаде му фунийката и усети как кръвта и закипя, когато Зак прокара езика си почти до върховете на пръстите й. „Странно“, помисли си. Когато симпатичното момче я бе поканило, не бе почувствала нищо подобно. — Няма ли да ме разпитваш?
— Не, защото ми се струва, че не го желаеш. — Беше я погледнал и бе видял как леко повдига рамене, преди да се запъти към него. — Какво ще кажеш да повървим заедно? Полъхва приятно.