Нея.
Не старши съдружника в някоя покрита с дебели килими адвокатска фирма. Не Алън Дершовиц. Нито Стивън Соломон. А нея.
Виктория Лорд, адвокат. На свободна практика.
По дяволите! Как можеше да накара Стив да го приеме?
Е, това е то човек, който наистина изпълва болничното легло, помисли си Стив, когато зърна Харолд Грифин. С космати гърди, широки рамене, дебел врат, с бинтовано чело и превръзка на дясната ръка. Все още хубав, все още як мъж в средата на шейсетте си години, Грифин имаше светлосини очи и рунтави, изрусели от слънцето вежди.
— Боже мой, толкова си пораснала, Принцесо! — възкликна Грифин, когато Виктория се приближи до леглото му.
— Как се чувстваш, чичо Гриф?
— Рамото ми е извадено, имам няколко одрасквания и ужасно главоболие, иначе нищо ми няма. — Той погледна към Стив. — Ти сигурно си младежът, за когото ми спомена Виктория.
— Стив Соломон. — Чудеше се какво точно е казала Виктория. „Младеж“ звучеше като приятел, какъвто си беше. Но тук ставаше въпрос за бизнес, нали така? Виктория не му ли беше казала за фирмата? — Аз съм съдружникът на Виктория.
— Съдружник — повтори Грифин. — Едно време, когато кажеш, че си съдружник на някого, всеки знаеше какво имаш предвид. Като нас, двамата, с бащата на Виктория. Взимахме заеми заедно, строяхме небостъргачи заедно, покривахме си един на друг задниците. Днес може да значи и двойка дизайнери, които си играят на семейство. — Смехът му прозвуча като лай. — Като се замисля, и те си покриват задниците един на друг.
— Какво се случи там, господин Грифин? — попита Стив.
— Наричай ме Гриф. Водех Стъбс от Парадайз Кий, за да обсъдим новия проект. Бен Стъбс от Вашингтон. Агенция за защита на околната среда. Горкият нещастник е в интензивното. Не съм виждал толкова кръв в живота си, а съм бил във Виетнам.
— Какво общо има Агенцията за защита на околната среда с проекта ти? — попита Виктория.
Грифин й махна да се приближи.
— Има ли още ченге в коридора?
— Пред вратата.
— Каза ли ти случайно охранява ли ме, или пази да не избягам?
— Нищо не ми каза.
Истина, каза си Стив. Заместник-шерифът, дъвчещо дъвка клепоухо гладко избръснато хлапе, беше прекалено зает да зяпа загорелите дълги крака на Виктория.
— Не мога да ти кажа нищо за Стъбс, докато не проверим дали няма бръмбари — прошепна Грифин. — Веднъж наддавах за един търговски център в Сингапур. Реших, че в стаята ми може да има бръмбари, затова водех телефонните си разговори от банята, като пусках и душа. Но каквато и крачка да предприемех, конкуренцията винаги ми го набиваше първа. Оказа се, че бръмбарът бил сложен в поставката за тоалетна хартия.
В Кий Уест, помисли си Стив, единствените буболечки в хотелската баня най-вероятно са с по осем крака. Не можеше да си представи Уилис Раск, шерифът, незаконно да завира подслушватели по болничните стаи. Същото се отнасяше и за прокурора Ричард Уадъл, нищо че прякорът му беше Катила.
— Можеш ли да ни кажеш точно какво се случи на лодката? — попита Виктория.
Грифин вдигна здравата си ръка и махна да се приближат. Виктория седна от едната страна на леглото, Стив — от другата. Започна да прилича на приказка за лека нощ в ранчото на Майкъл Джексън. Грифин продължи толкова тихо, че беше почти невъзможно да го чуеш.
— Не знам как Стъбс е бил намушкан с харпун в гърдите. И това е самата истина.
— Спирахте ли някъде? Да презареждате или нещо подобно? — попита Стив. Като си мислеше, че трябва да е имало трети човек, който да се е качил на борда. И русалка с харпун вършеше работа.
Грифин се огледа наоколо, сякаш някой можеше да ги подслушва. Когато не откри никого, прошепна:
— Една бърза спирка. На няколко мили западно от Блек Търтъл Кий, на един от онези безименни острови. Там си държа кошовете за лов на омари. Извадих няколко гадинки за вечерята ни.
— Мислех, че ще ходим в „Луис Бекярд“ — каза Виктория.
— Опитвала ли си омарите им джембалая, Принцесо?
— Не съм ги виждала в менюто.
— Много ясно. Правят ги само за мен. Аз нося омарите, те правят останалото, от андуйските наденички до подправките.
Вече говореше по-високо, явно не го беше грижа, че някой може да му открадне рецептата.
— Мисля, че видях вечерята ни да лази по плажа — каза Виктория.
— Сега не е сезонът на омарите — напомни им Стив.
— Ами съди ме — изстреля в отговор Грифин.
Какво очакваш от човек, който си носи сам храната в един от най-добрите ресторанти в Кий Уест? Вероятно се казва същото и за някого, който кръщава яхтата си „Форс мажор“. Човекът живееше нашироко, изпълваше заседателната зала така, както изпълваше и болничното легло. Свикнал бе да върви по свой собствен път. И какво прави той, когато нещата не щат да вървят по неговия път?
— Ами всичките тези стодоларови банкноти, които се вееха над плажа? — продължи Стив. — Те откъде се взеха?
— При Луис е скъпичко — отвърна Грифин. — Аз щях да платя сметката.
— Аха.
— Сериозно, просто държа големи суми пари в брой.
— Колко големи? На лодката днес?
— Може би около стотина хиляди. Плюс-минус.
Толкова пари в брой! Един мъж с харпун в гърдите.
Друг с цицина на канчето. И на всичкото мазало омари извън сезона. Къде да търсиш по книгите за случай като този?
— Видяхте ли някого на малкия остров, на който спряхте? — попита Стив.
Грифин поклати глава.
— Оттам тръгнахте право към Сънсет Кий, така ли?
Грифин отново сниши гласа си до сух шепот.
— На трийсет и пет възела. Аз съм на капитанския мостик, вятърът развява косата ми, или каквото е останало от нея. Карах Стъбс да ми прави компания, но мързеливото копеле си остана в кокпита да гони тена и да пие бира. Няколко минути по-късно поглеждам надолу и него го няма. Решавам, че сигурно е влязъл вътре да се опъне или да пусне една вода. След малко пак поглеждам и него пак го няма, викам го по интеркома, а той не се обажда. Почвам да се тревожа, решавам, че може да е паднал зад борда. Добре си пийваше и беше спънат в краката, особено на мокра палуба. Пускам я на автопилот и слизам надолу по стълбата.
Той замълча и прехапа долната си устна. Нямаше нужда да си водил сто дела, за да разбереш, че щеше да последва или внимателно обмислена лъжа, или болезнена истина. Номерът — проклетият почти невъзможен номер — беше да направиш разликата между двете.
— Отварям аз вратата на салона и виждам Стъбс — продължи Грифин. — На пода, подпрян на стената, кърви като заклано прасе с харпун в гърдите. Спускам се към него, после обратно нагоре по стълбата. Исках да се обадя на Бреговата охрана и да тръгна към Маратон.
— Рибарската болница.
— Точно. И тогава — бум! Светлините угаснаха.
— Което значи?
— Не знам. Следващото, което си спомням, е как лежа на палубата, главата ми е сцепена на две, и ту идвам на себе си, ту отново губя съзнание. Може би някой ме е цапардосал от мостика, когато съм се качвал по стълбата.
Пълни глупости. Фантомът атакува. Първо в салона, после на мостика.
— Следващото, което си спомням е как лежа на брега и главата ми ще се пръсне. После се появява Принцесата, която изглежда също като майка си преди толкова много години. — Той се извърна към Виктория. — Как е Кралицата, впрочем?
— Преди двамата да се отдадете на спомените си — прекъсна ги Стив — ще питам ти разказа ли тази история на полицията?
— Какво искаш да кажеш с думата „история“, Соломон?
— Нищо. Просто питам дали си дал показания?
— Не ме мотай, хлапе. Изплюй камъчето.
Стив си пое дълбоко въздух и изстреля:
— Това, което току-що ни разказа, е най-зле скалъпената история, която някога съм чувал. По-лоша от обажданията на Скот Питърсън до Амбър Фрей*.
[* Заради връзката си с Амбър 31-годишният Питърсън удушава бременната си жена и потопява с лодка тялото й в залива на Сан Франциско. — Б.пр.]