Точно когато битката бе на път да стане смъртоносна, двете избраха различни страни, след което нямаше възможност за помирение, не и откакто баща им преби Агнета толкова тежко, че тя получи неизлечимо мозъчно увреждане, а Лисбет хвърли коктейл „Молотов“ по Залаченко и го подпали, докато той седеше на предната седалка в мерцедеса си. О ттогава всичко беше въпрос на живот и смърт. Миналото им се превърна в бомба, която чакаше възможност да се взриви, и сега, години по-късно, когато Лисбет Саландер излезе от входа на Тверской булевард, пред очите ѝ проблеснаха всички спомени от Лундагатан.
Тя обаче се намираше в настоящето. Виждаше точно къде трябва да застане, за да може да се прицели, и как би могла да се измъкне след това. Но си спомняше повече неща, отколкото самата тя разбираше, и се движеше бавно, бавно. Едва когато Камила стъпи на червения килим, с високите си токчета и черната рокля, Лисбет забърза крачка, но продължи да върви приведено и тихо.
От ресторанта се чуваше музика и дрънчене на чаши, а дъждът не спираше да вали. Капките трополяха, а по улицата мина полицейска кола. Лисбет се загледа в нея и в редицата охранители и се зачуди кога ще я забележат. Преди или след като стреля? Не можеше да знае, нямаше гаранции. Но засега никой не я бе видял. Беше тъмно и мъгливо, а Камила бе привлякла цялото внимание към себе си.
Блестеше както винаги. Очите на Кузнецов също светеха, точно както очите на момчетата в училище преди толкова години. Камила можеше да накара света да спре. Беше се родила с тази власт. Лисбет видя как сестра ѝ пристъпва напред, а Кузнецов изпъва гръб и притеснено разперва ръце, за да я приветства. Пред вратата пък се бяха скупчили гости, които искаха да видят кой пристига. Точно в този миг се чу глас откъм улицата: „Там, посмотрите“. Лисбет това и чакаше. Един от охранителите – русокос мъж със сплескан нос, погледна към нея. Вече нямаше място за колебание.
Тя вдигна ръка към пистолета. Обгърна я същият смразяващ хлад, както когато замери баща си с кутията от мляко, пълна с бензин. Видя как Камила се скова ужасена, а трима от охранителите посегнаха към оръжията си и я погледнаха остро. Представяше си, че ще действа светкавично и безмилостно, но въпреки това изведнъж спря като парализирана. В първия момент дори не разбра защо. Усети единствено как над нея се извисява сянка от детството ѝ, след което осъзна, че не просто е изпуснала шанса си, а стои незащитена пред врага и вече няма път за бягство.
Камила така и не видя фигурата да се колебае. Чу единствено собствения си вик и видя раздвижване и вдигнати оръжия. Въпреки това беше убедена, че е твърде късно и гърдите ѝ всеки миг ще бъдат разкъсани от куршуми. Но не последва атака и тя съумя да се втурне напред и да се скрие зад Кузнецов. В продължение на няколко секунди не възприемаше нищо освен собственото си тежко дишане и оживлението наоколо.
Мина време, преди да разбере, че не просто се е отървала, ами цялата ситуация се е развила в нейна полза. Вече не тя бе изложена на смъртна опасност, а тъмният силует, чието лице все още не можеше да види. Фигурата сведе глава и провери нещо в телефона си, но нямаше начин да не е Лисбет. Камила го усещаше и в гърлото ѝ се надигна буца от омраза и кръвожадност. Копнееше бясно да види как фигурата се мъчи и умира, затова отново надникна към суматохата.
Положението беше по-добро, отколкото би могла да си мечтае. Тя самата беше обгърната от охранители и бронежилетки, а Лисбет стоеше сама на тротоара, на мушка. Беше чисто и просто фантастично. Камила искаше да удължи мига. Вече знаеше, че отново и отново ще се връща към този момент в мислите си. Лисбет беше в безизходица и скоро щеше да бъде смачкана. Камила се разкрещя, в случай че някой все пак се колебаеше:
– Застреляйте я, тя иска да ме убие!
И секунда по-късно действително ѝ се стори, че чува изстрелите. П очувства гърмежа с цялото си тяло и макар вече да не виждаше Лисбет, тъй като между тях тичаха хора, Камила си представи как дъждът от куршуми засипва сестра ѝ и тя пада окървавена на тротоара. Но не... нещо не беше наред. Това не бяха изстрели, а по-скоро... какво?... бомба, експлозия? Откъм ресторанта се носеше страшна шумотевица и въпреки че не искаше да пропусне нито миг от унижението и смъртта на Лисбет, Камила зяпна към морето от хора. Не разбираше какво става.