Цигуларите бяха спрели да свирят и се оглеждаха ужасено. Много от гостите стояха на място, притиснали ръце към ушите си. Други се държаха за гърдите или крещяха от страх. Повечето обаче тичаха паникьосано към изхода. Едва когато вратата на ресторанта се отвори и първите хора се изляха навън, Камила проумя. Не беше бомба. Беше музика, усилена до такава влудяваща степен, че дори не приличаше на звук, усещаше се по-скоро като въздушно цунами, така че тя ни най-малко не се изненада, когато възрастен, плешив мъж се развика:
– Какво е това? Какво е това?
Една жена на не повече от двайсет, облечена с къса тъмносиня рокля, падна на колене, закривайки главата си с ръце, сякаш си мислеше, че таванът ще се срути отгоре ѝ. Кузнецов, който стоеше до нея, смотолеви нещо неразбираемо, което потъна в адския шум. В този момент Камила разбра грешката си. Беше се разсеяла. Погледна обратно към тротоара, но сестра ѝ вече я нямаше.
Сякаш беше потънала вдън земя. Камила се огледа отчаяно насред всеобщия хаос от крещящи, объркани гости и изруга високо. В следващия миг силен удар в рамото я запрати на земята. При падането удари лакътя и главата си в плочките. Челото ѝ пулсираше болезнено, устната ѝ кървеше, а около нея търчаха хора. И тогава току до себе си чу смразяващо познат глас:
– Отмъщението идва, сестричке. Идва.
Беше твърде зашеметена, за да реагира навреме. Когато вдигна глава и се огледа, не видя и помен от Лисбет, единствено тълпата, която бягаше от ресторанта. Отново изкрещя „Убийте я“, без сама да си вярва.
Владимир Кузнецов не забеляза, че Кира падна на земята. В същност не забелязваше почти нищо от случващото се около него. Беше доловил нещо в суматохата, което го изплаши повече от всичко останало. Н яколко насечени думи, изкрещени с пулсиращ, барабанен ритъм. Дълго време отказа да повярва, че е истина.
Просто клатеше глава, повтаряше „не, не“ и опитваше да отхвърли всичко като ужасна илюзия. Може би изтормозеното му въображение му правеше номера. Но наистина звучеше тази песен – песента от кошмарите му. Прииска му се просто да потъне в земята и да умре.
– Не е истина, не е истина – мърмореше той, докато припевът гърмеше насреща му като ударна вълна от граната:
Killing the world with lies. Giving the leaders
The power to pa ralyze
Feeding the murderers with hate,
Amputate, devastate, congratulate.
But never, never
Apologize[10]
Никоя песен на този свят не го плашеше толкова, колкото тази. В сравнение с нея, изобщо не го интересуваше, че дългоочакваното му празненство беше саботирано или че го грозяха съдебни искове заради спуканите тъпанчета на разгневени олигарси и властимащи. Единственото, за което мислеше, беше музиката, в което нямаше нищо странно. С амият факт, че звучеше тук и сега, показваше, че някой вече е надушил най-страшната му тайна. Рискуваше да бъде засрамен пред целия свят. Бясна паника стискаше гърдите му и му беше трудно да диша. Въпреки това се насили да запази спокойствие, когато момчетата му най-накрая успяха да спрат врявата. Престори се дори, че въздиша с облекчение.
– Прощавайте, дами и господа – обяви той. – На техниката очевидно никога не може да се разчита. Но нека продължим с празненството. Обещавам ви да не пестя алкохол или пък други изкушения...
Потърси с поглед оскъдно облечените момичета на повикване, сякаш малко женска красота можеше да спаси положението. Само че единствените млади жени, които видя, стояха облегнати на стената и изглеждаха изплашени до смърт, така че Кузнецов така и не довърши изречението. Гласът му не звучеше убедително и хората го усетиха. Виждаха, че се разпада. Музикантите минаха демонстративно покрай него и повечето гости сякаш искаха да ги последват и да се приберат по домовете си, което всъщност радваше Кузнецов. Предпочиташе да остане сам с мислите и страха си.
Искаше да се обади на адвокатите и на познатите си в Кремъл, за да получи малко утеха, ако не друго. Искаше да му кажат, че няма да бъде изтипосан в западните медии като военен престъпник. Владимир Кузнецов имаше влиятелни закрилници и без съмнение беше big shot[11], извършвал нечувани престъпления без особени угризения на съвестта. Но това не го правеше силна личност, не и когато Killing the world with lies звучеше на собственото му частно, тузарско парти.
В такива мигове беше просто човекът отпреди години – незначителен безделник и второразреден мошеник, който по чудодейна случайност се озова в една турска баня заедно с двама членове на Думата и разказа няколко измислени истории. Кузнецов нямаше никакво образование, никакви таланти или дарби, но можеше да разправя небивалици, а повече от това не беше и нужно. Онзи следобед преди толкова години пи, лъга и се сдоби с влиятелни приятели. Оттогава работеше здраво и днес имаше стотици подчинени, повечето от които доста по-интелигентни от самия него. Математици, стратези, психолози, консултанти от ФСБ и ГРУ, хакери, компютърни специалисти, инженери, експерти по информационни технологии и роботика. Беше богат, имаше власт и преди всичко: във външния свят никой не го свързваше с информационните агенции и лъжите.
10
Убиваш света с лъжи. / Даваш на лидерите властта да парализират / Храниш се с убийства и омраза, / Ампутирай, опустошавай, поздравявай. Но никога, никога / не се извинявай. (Англ.) – Б. пр.