– Но сега...
– Да?
– Като че ли живнах малко.
Усети, че бърза да затвори.
– Трябва... – продължи той.
– Да говориш с един човек.
– Нещо такова.
– Пази се – каза тя.
Микаел затвори и опитa да направи това, което вече беше опитвал безброй пъти в болницата – да се свърже с Лисбет. От нея нямаше ни вест, ни кост, с изключение на съобщението ѝ до Кади Линдер, и той се тревожеше. Изпитваше пълзящо под кожата безпокойство, което го тормозеше най-много вечер и сутрин, наред с всичко останало. Страхуваше се, че Лисбет няма да може да спре: че ще намери нови сенки от миналото си, с които да се бори, докато късметът не я изостави. Не го напускаше мисълта, че тя сякаш е орисана да свърши зле, и това не му даваше мира.
Взе телефона си. Какво да напише този път? Навън отново се заоблачаваше. Духаше вятър и прозорците леко потрепваха. Микаел усещаше ударите на сърцето си. Заляха го спомени за зейналата пещ в Моронсала и той обмисли дали да не напише нещо едва ли не строго: че тя трябва да се свърже с него. И наче щеше да полудее.
Но вместо това съчини шеговито съобщение, сякаш се боеше да покаже колко много се притеснява:
Значи не беше достатъчно, че ми помогна с материала за Форшел, ами си се видяла принудена да ми поднесеш на тепсия и главата на Кузнецов.
Отново не получи отговор. Часовете си минаваха, свечери се, Катрин дойде, двамата се целунаха, разделиха си бутилка вино и за известно време Микаел забрави тревогите си. Говориха без прекъсване чак докато заспаха прегърнати към единайсет часа. Три часа по-късно той се събуди с усещане за надвиснала катастрофа и се пресегна към телефона си. Но Лисбет не беше написала и думичка. Микаел взе патериците си, добра се до кухнята и седя там чак до сутринта, мислейки си за нея.
ЕПИЛОГ
Във въздуха витаеше усещане за буря. Криминален инспектор Артур Делов паркира на чакълената алея пред изгорялата къща в Городище, северозападно от Волгоград. Не беше ясно защо пожарът е предизвикал такъв смут.
Нямаше пострадали, а и къщата не беше кой знае какво. Целият квартал беше бедняшки и зле поддържан и дори не се знаеше кой е собственикът. Въпреки това отпред се бяха събрали важни клечки, хора от разузнаването, може би дори гангстери, както и няколко дечурлига, които вероятно трябваше да са на училище или у дома при майките си. Той разпъди хлапетата и огледа руините. От сградата бяха останали само коминът и стара желязна камина, всичко останало беше срутено и изгоряло. Жаравата вече беше изгаснала. Целият имот представляваше пуст, черен пейзаж, а по средата зееше дупка, като някакъв проход към подземния свят. О тстрани се издигаха няколко опърлени, призрачни дървета, чиито клони приличаха на овъглени пръсти.
Вятърът вдигаше пепел и сажди от земята и тровеше въздуха. Артур дишаше трудно и гърдите го стягаха, но той се окопити и се обърна към колегата си Ана Мазурова, която беше приклекнала сред отломките.
– За какво става дума? – попита той.
По косата на Ана имаше сажди и люспи.
– Смятаме, че е показен палеж – отговори тя.
– Защо?
– Къщата е купена преди седмица от адвокатска кантора в Стокхолм – каза тя. – С емейството, което е живяло тук, се е преместило в ново и по-хубаво жилище във В олгоград. Вчера вечерта, след като мебелите били изнесени, отвътре се чули експлозии. Къщата пламнала и изгоряла до основи.
– И защо това притеснява хората? – попита Артур.
– Александър Залаченко, създателят на синдиката Звезда Братва, е живял тук като дете. След смъртта на родителите му е бил пратен в детски дом в Свердловск в Урал. Въпросната сграда е била подпалена онзи ден и, изглежда, това тревожи редица големци, тъй като съвпада и с други беди, сполетели синдиката.
– Значи някой, изглежда, иска да изпепели злото до корен – каза той и се умисли.
Небето над тях се смрачаваше. Порив на вятъра поде пепел от руините и я разнесе над квартала. Малко след това заваля – освобождаващ дъжд, който прочисти въздуха, и Артур усети как дробовете му се отпускат.
Не много след това Лисбет кацна в Мюнхен, взе такси и докато се возеше, прочете редицата есемеси от Микаел. Реши най-накрая да отговори.
Сложих точка.
Получи отговор веднага.
Точка?
Време е за ново начало.
После се усмихна, и без тя да знае за това, Микаел също се усмихна в дома си на Белмансгатан. Наистина беше време за нещо ново.
БЛАГОДАРНОСТИ ОТ АВТОРА