Интонацията на хората бе станала по-сурова. Те викаха и се караха, или му поднасяха абсолютно откачени сведения. До голяма степен беше спрял да вдига на непознати номера. Оставяше телефона да бръмчи и да звъни, а когато все пак вдигнеше, както сега, често правеше несъзнателна гримаса.
– Микаел – каза той и извади една бира от хладилника.
– Извинявай – каза женски глас. – Да се обадя ли по-късно?
– Не, няма проблеми – каза той по-меко. – За какво става въпрос?
– Казвам се Фредрика Нюман и съм лекар в съдебномедицинския отдел в С олна.
Скова го страх.
– Какво е станало?
– Нищо, или поне нищо необичайно. С игурно няма нищо общо с теб, но при нас пристигна едно тяло...
– На жена? – прекъсна я той.
– Не, не, мъж си е, в най-висока степен. Или чак пък висока... С транно се изразих, а? Но е мъж, може би около шейсетгодишен, или малко по-млад, само че е преминал през ужасяващи изпитания. Всъщност никога не съм виждала нещо подобно.
– Би ли изплюла камъчето все пак?
– Извинявай, не исках да те разтревожа. Трудно ми е да си представя, че го познаваш. Очевидно е бил бездомник и вероятно е бил доста ниско в йерархията дори по уличните стандарти.
– Тогава какво общо има с мен?
– В джоба му имаше бележка с твоя телефонен номер.
– Много хора имат номера ми – каза той раздразнено, но веднага се засрами от думите си.
Усещаше, че се държи нетактично.
– Разбирам – продължи Фредрика Нюман. – С игурно те засипват с обаждания. Но случаят е важен за мен.
– Защо?
– Смятам, че най-изпадналите от нас заслужават достойнство в смъртта.
– Разбира се – каза той емфатично, сякаш за да компенсира за безчувствената си реакция преди малко.
– Да – каза тя. – И в това отношение Швеция винаги е била цивилизована страна. Но всяка година пристигат все повече трупове, които не успяваме да идентифицираме, което много ме натъжава. В сички имаме право на самоличност. На име и минало.
– Така е – съгласи се той със същата категоричност, но вече се беше разсеял и без да се усети, бе отишъл до бюрото си.
– Понякога просто е много трудно – продължи тя. – Но често се дължи на липса на ресурси и време, или – още по-зле – на желание, а в този случай имам лошото предчувствие, че ще се окаже именно последното.
– Защо го казваш?
– Защото не открихме мъртвия в регистъра, а той изглежда като човек без никакво значение. На най-ниското стъпало в обществото. Човек, от когото извръщаме поглед и когото искаме да забравим.
– Тъжно – каза той, докато се ровеше във файловете, свързани с Лисбет, които беше създал през годините.
– Надявам се да греша – каза Фредрика Нюман. – Тъкмо пратих пробите и може би скоро ще научим повече за мъжа. Но сега съм си у дома и реших, че нищо не пречи да забързам процеса. Живееш на Белмансгатан, нали? Това не е далеч от мястото, където е открито тялото, възможно е да сте се засичали. Или дори да ти е звънял?
– Къде са го намерили?
– До едно дърво в „Тантолунден“. Би трябвало да си го спомниш, ако си го виждал. Лицето му е тъмнокафяво и мръсно, с дълбоки бръчки. Има рядка брада. Вероятно е бил излаган на силно слънце и тежък студ. По тялото му има наранявания от измръзване, повечето от пръстите на ръцете и краката му липсват. С ъстоянието на сухожилията говори за екстремни натоварвания. Предполагам, че произхожда някъде от Югоизточна Азия. Едно време може би е изглеждал доста добре. Чертите му са правилни, въпреки че лицето му е доста състарено. Кожата му има жълтеникав оттенък вследствие на увредения черен дроб. Голяма част от тъканта по бузите му е мъртва и почерняла. Както сигурно знаеш, на такъв ранен етап е трудно да се определи възрастта, но предполагам, че е наближавал шейсет, както казах, и че дълго време е живял на ръба на дехидратацията. Бил е нисък, малко над сто и петдесет сантиметра.
– Не знам. Не ми звучи познато – каза Микаел.
Търсеше нови съобщения от Лисбет. Не откри такива. Изглежда, тя вече дори не се ровеше в компютъра му, което го притесни още повече. П росто усещаше, че тя е в опасност.
– Още не съм приключила – каза Фредрика Нюман. – Не съм споменала най-забележителното. Пухеното му яке.
– Какво му има на якето?
– Толкова е голямо и топло, че би трябвало да ти направи впечатление в тази жега.
– Както сама каза, щях да се сетя, ако съм го виждал.
Той затвори лаптопа и погледна към Ридарфиерден[9]. Отново си помисли, че Лисбет все пак е постъпила доста разумно, като се е преместила.