– Но не се сещаш.
– Не... – каза той колебливо. – Имаш ли снимка, която да ми пратиш?
– Не мисля, че това би било етично.
– Според теб как е умрял?
Все още не я слушаше съвсем съсредоточено.
– Бих казала, че непосредствената причина е отравяне, по всяка вероятност самопричинено. На първо място с алкохол, разбира се. В онеше на спирт, но това не изключва, че може да е погълнал още нещо. От токсикологията ще ми пратят резултатите до няколко дни. Направих скринингов анализ, който покрива над осемстотин субстанции. В дългосрочен план обаче отказващите органи и уголеменото сърце са го довършвали бавно, но сигурно.
Микаел седеше на дивана и отпиваше от бирата си. Очевидно се бе умълчал твърде дълго, защото тя попита:
– Там ли си?
– Да, просто мислех...
– За какво?
Мислеше за Лисбет.
– Че може би е добре, че е имал номера ми – каза той.
– В какъв смисъл?
– Явно е смятал, че има какво да разкаже, а това може би ще мотивира полицията да се напъне. Понякога, в най-добрите си мигове, мога да сплаша властите поне малко.
Тя се засмя.
– Сигурно е така.
– Но друг път просто ги дразня.
Дразня и себе си, помисли си Микаел.
– Да се надяваме на първото.
– Да.
Искаше да приключи разговора и да се върне към собствените си мисли. Но Фредрика Нюман, изглежда, искаше да поговори с някого и сърце не му даде да затвори.
– Казах, че мъжът е някой, когото бихме искали да забравим, нали? – продължи тя.
– Така каза.
– Но не е съвсем вярно, не и за мен. Имам чувството че...
– Да...?
– Че тялото му има какво да ни каже.
– В какъв смисъл?
– Изглежда, е преминал през лед и огън. Както казах, никога не съм виждала нещо подобно.
– Корав човек.
– Да, може би. Беше занемарен и неописуемо мръсен. Миришеше потресаващо. И въпреки това притежаваше някаква извисеност. О питвам се да кажа, че в окаяното му състояние имаше нещо, което буди уважение. Това е човек, който се е борил.
– Да не е стар войник?
– Не видях следи от куршуми или нещо подобно.
– Или човек от примитивен етнос?
– Едва ли. Получавал е зъболекарски грижи и очевидно е бил грамотен. На лявата му китка има татуировка на будисткото колело на живота.
– Разбирам.
– Така ли?
– Разбирам, че по някакъв начин ти е влязъл под кожата. Ще проверя гласовата си поща и ще видя дали е опитвал да се свърже с мен.
– Благодаря – каза тя.
Разговорът може би продължи още малко, Микаел не беше сигурен, тъй като все още беше разсеян. Веднага щом затвори обаче, потъна в мисли. Откъм Хорнсгатан се чуваха виковете и аплодисментите на публиката, която наблюдаваше Миднатслопет. Микаел прокара ръка през косата си. С игурно от три месеца не се беше подстригвал. Трябваше да се вземе в ръце. Дори да поживее, да се позабавлява като всички останали, а не просто да работи и да се напряга до краен предел. Може би и да започне да си вдига телефона и да не бъде толкова вглъбен в проклетия репортаж.
Влезе в банята, без това да го ободри особено. В ътре висяха дрехи, оставени да съхнат, по мивката имаше петна от паста за зъби и пяна за бръснене, а във ваната косми. Пухено яке, помисли си той, посред лято? Имаше нещо в това, нали? Но му беше трудно да се фокусира. В главата му нахлуваха твърде много мисли. Микаел избърса мивката и огледалото и сгъна прането, след което взе телефона си и провери гласовата поща.
Имаше трийсет и седем нови съобщения. Никой човек не би трябвало да има толкова много неотворени съобщения, затова той неохотно се зае да изслуша всичките. Божичко, какво им имаше на хората? В ярно, много от тях искаха да споделят някаква информация и звучаха дружелюбно и скромно, но повечето просто бяха ядосани. Лъжете за имиграцията, крещяха те. Мълчите си за мюсюлманите. Защитавате евреите във финансовия елит. Микаел се давеше в тинята и вече беше готов да остави телефона. Все пак обаче продължи упорито нататък и накрая чу обаждане, което не спадаше към нито една категория. Беше чисто и просто объркващо.
– Hello, hello – каза глас на развален английски, направи пауза, през която дишаше тежко, след което добави: – Come in, over.
Звучеше като позивна по радиостанция. Последваха няколко неразбираеми думи, които може би дори бяха на друг език, но във всеки случай звучаха отчаяно и самотно. Дали това бе просякът? Възможно беше, но спокойно можеше да бъде и някой друг. Нямаше как да разбере, така че затвори, отиде в кухнята и обмисли дали да се обади на Малин Фруде или на друг човек, който би могъл да подобри настроението му. Но отхвърли тази идея и вместо това прати криптирано съобщение на Лисбет. Какво значение имаше, ако тя не иска да общува с него?