— Колко трогната трябва да сте били, че той е убил заради вас — саркастично вметна Поаро. — Разглеждате моралността, пречупена единствено през ползата й за вашата личност, мадмоазел. Това ми стана напълно ясно. После се обърна към другите и продължи:
— Мосю Прауд е знаел, че Дейзи вече си е признала за убийството на Франк, като същевременно е видял и че никой не е повярвал на признанието й, с изключение на Сидни и Лилиан Девънпорт може би. А Хелън Актън вече е направила самопризнание за същото убийство и е била осъдена за него. В онзи момент мосю Прауд е убеден, че за неговата любима Дейзи няма сериозна опасност да бъде обесена за убийство. Самият той не мисли, че тя е убиецът — вероятно е мислил, че разиграва някаква нейна си сложна игра. Предполагам, че се е надявал да я убеди да оттегли признанието си. Обаче, когато пристига Уини Лорд с нейната история за лъжливия мотив и за истинския — разказ, който звучи далеч по-правдоподобно от психологическа гледна точка, — страховете на Оливър Прауд значително нарастват. Решава, че Уини Лорд трябва на всяка цена да бъде спряна да разкаже историята си на инспектор Кечпул.
— Оливър искаше единствено да ме предпази — с разтреперан глас каза Дейзи. — Всичко е по моя вина, не по негова.
— А сега — обяви сериозно Поаро, — накрая да разрешим убийството на Франк Девънпорт…
— Когато посетих Хестър Симли, тя ми разказа разговор, който е дочула, проведен в нейната къща в деня на смъртта на Франк Девънпорт — поде Поаро. — Мосю Прауд е говорил за жена, с която се е държал по неморален и нехристиянски начин. Признал е, че се е отнесъл с жената зле. Споменал е също, че двамата с нея са потърсили помощ от лекар — същият, който се е грижил за умиращия баща на мосю Прауд. Докторът отказал да помогне и несъмнено бил шокиран, че го молят за подобно нещо. Дами и господа, Хестър Симли незабавно направила съвсем разбираемо заключение.
— Бебе? — ахна Дейзи. — Не, това е невъзможно! Оливър би ми казал…
— Allendez-vous, мадмоазел. Нямало е никакво бебе. Хестър Симли не е права в заключението си, че е намесена бременност. Разговарях с въпросния доктор, от него чух истинската история. Младата жена била преподавателка в училище, собственост на Франк Девънпорт и Оливър Прауд. Когато състоянието на бащата на мосю Прауд се влошило дотолкова, че вече не бил в състояние да стане от леглото си, той изразил едно свое желание пред сина си. Знаел, че му остава съвсем малко време и искал да изучи нещо ново — да използва ума си за нещо стимулиращо, докато все още има ум, който да използва. Alors, мосю Прауд помолил тази млада жена, тази учителка, да идва в дома му и да преподава на умиращия му баща френски език — това бил нейният предмет.
Тази уговорка вървяла много добре. Ото Прауд бил много щастлив за известно време, докато здравето му не се влошило до степен, когато вече не бил в състояние да продължи с уроците. Явно наближавал краят… и все пак, не бил съвсем на смъртно легло.
— Какво искате да кажете? — попита Ричард Девънпорт.
— Младата учителка се била привързала много към стареца, който бил толкова запален и добър ученик, а когато Оливър Прауд й казал, че според доктор Ефгрейв на Ото Прауд вероятно му остава може би само месец, младата жена решила, че това е непоносимо. Оливър Прауд се съгласил — не искал баща му да прекара следващия месец в агония, без никаква надежда за възстановяване. Двамата заедно отишли при доктор Ефгрейв и го помолили да сложи край на страданията на стария човек, като му даде някакво лекарство, което би му помогнало да приключи живота бързо и спокойно. Уви, докторът не се съгласил с това предложение.
— Беше ужасен педант — вметна Оливър.
— Два часа след като доктор Ефгрейв отказал да помогне с този план. Ото Прауд бил мъртъв — обърна се Поаро към публиката си в гостната. — Кой е държал възглавницата върху лицето му, мосю Прауд? Може би сега ще ни кажете. Доктор Ефгрейв не е съобщил нищо на полицията, защото не е имал начин да го докаже, но е подозирал, че или вие, или учителката по френски сте задушили баща ви. Прав е, нали? Това е нехристиянската постъпка, която сте извършили заедно с една млада жена?
Оливър кимна.
— Не бяхме в състояние да понесем да го гледаме как страда. Той искаше да го направим. Направихме го с пълното му съгласие — двамата заедно. Съгласихме се, трябва да бъде направено по този начин, или изобщо да не бъде правено, за да може да носим заедно отговорността. И двамата притискахме възглавницата. Беше ужасно, но необходимо. Имах чувството обаче, че постъпвам правилно. Спестих на татко страданието.