— И все пак знаех — отвърна Хелън с лека, тъжна усмивка. — Je le savais aussi bien que je connaissais mon proper nom41.
Защо, за Бога, изведнъж заговори на френски, зачудих се. После веднага се усетих.
— Вие сте учителката по френски език? — попитах Хелън. — Вие… вие вече сте познавали Оливър?
Хелън кимна.
— Той беше последният човек, когото очаквах да срещна в дома на родителите на Франк. Както казахте, мосю Поаро, Франк също нямаше представа, че Оливър ще бъде тук или че е сгоден за Дейзи. После, когато се запознах с Дейзи и тя започна да ми говори за годеника си Оливър… е, истината скоро стана ясна: беше същият Оливър. Франк беше изненадан, но не и ужасен като мен. Той нямаше от какво да се страхува. Но аз изпаднах в ужасна паника, трябваше да напусна гостната и да се кача горе. Всичко, за което можех да мисля беше само как Оливър ще се върне от другата къща и ще разкаже на Франк единственото нещо, което не съм му казала, единственото нещо, заради което по-скоро бих предпочела да умра, отколкото да позволя той да узнае — че съм убийца и което е още по-лошо, че съм го скрила от него. Честност, почтеност… Франк ценеше тези качества над всички останали. Какво да измисля, че той никога да не разбере? Главата ми не раждаше нищо! Почти полудях от паника. И тогава Франк влезе в стаята ми и аз… аз трябваше да се престоря, че всичко е наред. После чухме входната врата и гласовете… — Хелън спря и се загледа втренчено, все едно виждаше сцената от миналото да се разгръща пред очите й.
— И тогава Франк излезе на вътрешния балкон — продължи Поаро тихо. — Вие го последвахте и видяхте Оливър Прауд във вестибюла долу. В този момент изглеждало неизбежно, че Франк ще открие истината. И това не бивало да му се позволи. Не било възможно мъжът, когото сте обичали повече от всичко на света, да види как ви обесват за убийството на Ото Прауд. И затова… вие го блъснахте.
— Нямах намерение да го направя — отвърна Хелън. — Да, направих го, но нямах такова намерение. Не бях на себе си — не бях в състояние да мисля в онзи момент. Ръцете ми сякаш се протегнаха сами, без участието на ума. И после Франк вече падаше от балкона и беше прекалено късно.
— Мадмоазел, ако не сте имали намерение да го направите, нямало е да бъде направено — отвърна с горчивина Поаро. — Ръцете не се движат, освен ако умът не ги накара. Подобно на мосю Прауд, вие сте убили и преди — в онзи случай сте вярвали, че имате отлична причина да постъпите така. В случая с Франк се опитвате да ми кажете, че не е бил замесен нито умът, нито изборът. Нито едно от тези две твърдения не е вярно. Не може да има оправдание за подобни действия. А веднъж щом е извършено първото убийство, второто става далеч по-лесно. Законът, наказващ убийството на нашите събратя мъже и жени, не е само за да ги защити, но също и за да ни предпази от нашите най-лоши импулси.
— Може да мислите и вярвате каквото искате — тихо изрече Хелън. — Но спомнете си, мосю Поаро, че не се опитвам да избегна правосъдието. Всичко, което желая, всичко, което желая от известно време, е да умра и отново да бъда с Франк. Признах си незабавно, излъгах единствено за причината поради която го направих, за да защитя Оливър. Не исках да го обесят заради това, което направихме на Ото. Съгласна съм с него — да приключиш страданието на един човек по негово изрично настояване, когато смъртта му предстои всеки момент — не вярвам, че това е грях.
— Законът не е съгласен — обърна се към нея Поаро.
— Веднага щом блъснах Франк и го видях да пада, аз… разбрах, че съм допуснала най-ужасна грешка — продължи Хелън.
— Разбира се. Допуснали сте сериозна грешка — отбеляза Поаро. — Мосю Прауд никога нямаше да каже на Франк, че двамата заедно сте убили баща му. Искал е да се предпази точно толкова, колкото и вие.
— Осъзнах го, когато вече беше прекалено късно — отвърна Хелън. — До онзи момент единственото, което си мислех, беше как Оливър ме обвини — мен единствено, за това, което направихме с баща му. Оливър, не настояваше ли ти не един и два пъти, че аз съм те принудила да предприемеш този начин на действие? Мислех си, че в момента, когато погледнеш нагоре и ме видиш на балкона, ще кажеш — „Ето я жената, която уби баща ми“. А след това… след това Франк вече падаше и се удари в земята, и беше мъртъв, и аз исках също да умра. Само миг по-рано отчаяно копнеех да избегна бесилката за убийството на Ото. Сега Франк беше мъртъв, вината беше моя и изведнъж бесилката беше всичко, което искам.