— Затова сте изтичали надолу по стълбището и сте признали на Оливър Прауд какво сте сторили — каза Поаро. — В този момент той се е държал мило с вас, за разлика от последния път, когато сте се видели. Мосю Прауд, могли сте да си позволите да проявите симпатия този път, нали — това тук е била смърт, за която вие не носите отговорност.
Ричард Девънпорт се изправи и тръгна бавно през стаята към Хелън, която седеше до пианото.
— Бях толкова сигурен, че си невинна — каза й той. — Толкова сигурен. Любовта ти към Франк… да, никога не съм се съмнявал в нея. Мислех си, че това означава, че никога не би го убила. Мислех си, че мосю Поаро ще открие истината и… — остави изречението недовършено.
— И какво, Ричард — попита го Хелън. — Мислеше, че после щях да обичам теб по начина, по който обичах Франк, защото ти щеше да си моят спасител?
Той гневно се извърна от нея.
Поаро кимна на сержант Гидли, който стана и извади два комплекта белезници от джобовете на панталона си.
— Мис Актън, вие вече сте осъдена за убийството на Франк Девънпорт и скоро ще трябва да платите цената за престъплението си.
— Слава Богу — Хелън затвори очи и се усмихна.
— Оливър Прауд — продължи Гидли, — арестувам ви за убийството на Ото Прауд и Уинифред Лорд.
— Не! — ахна Дейзи. — Не! Оливър! Къде го отвеждате? — тя с усилие се изправи на крака, докато сержант Гидли и Маркъс Кейплинг извеждаха Оливър Прауд и Хелън Актън от стаята. — Спрете! Спрете незабавно!? Мосю Поаро, това е грешка. Смъртта на Уини беше по моя вина — знаете, че е така. Ако не бях помолила Оливър да се ожени за мен, той нямаше да е в тази къща, когато Франк доведе Хелън и… — Тя стисна здраво очи. — Защо човек не може да върне миналото? Само да беше възможно. Горкичката, горкичката Хелън. Не разбирате ли, че тя никога не е искала да нарани никого? А мислех, че сте умен!…
— Мадмоазел, боя се, че…
— Не! Не казвайте и дума, не искам да слушам. Не искам Оливър да умре! Нито Уини и Франк. Нито ти, майко. Не искам никой да умира. Искам да останем в тази стая завинаги и никога да не отваряме вратата. Можем да си стоим тук и да си разказваме, че всичко е наред и цялото сторено зло може да бъде поправено.
В този момент на лицето й видях изражение, което не бях виждал досега — видях покой.
— Моля ви, никой да не казва и дума. Моля ви, оставете ме да вярвам в това възможно най-дълго…
Епилог
Три седмици по-късно
— Кечпул?
Вдигнах очи от листовете пред себе си.
— Поаро! Какво правите тук? Бланш Ънсуърт ли ви пусна?
Усетих как лицето ми пламва, но се постарах да изглеждам невинно.
— Oui, mon ami — той се усмихна. — Как иначе бих могъл да се появя в нейната гостна и да ви намеря тук? Нямам магически способности да минавам през стени.
Набързо избутах листовете встрани, все едно са досадни и безинтересни, и вдигнах един вестник.
— Не чу ли идването ми, или разговора в антрето с мадам Ънсуърт?
— Хъм? — престорих се, че се съсредоточавам върху новинарските заглавия пред мен. — Гледай ти, чуй това, Поаро — изглежда имаме нова политическа партия. Знаеше ли го? Нарича се…
— Намирам за доста интересно, че не си чул, Кечпул — прекъсна Поаро опита ми да отвлека вниманието му. — Беше потънал в онези листове, нали? Не във вестника, а в онези листове там — той ги посочи. — Какво представляват?
— Нищо. Нищо особено.
Вече се беше насочил бавно към тях и щеше да ги види всеки момент, освен ако не скоча да ги покрия. Въздъхнах и казах:
— Но обещаваш, че няма да ми се смееш, ако ти кажа. Работя върху една нова настолна игра. Искам да кажа, че обмислям съвсем нова.
— Кечпул! — очите на приятеля ми светнаха от възторг. — Вдъхновен си от „Пийпърс“, така ли?
— Точно обратното — отвърнах. — Никоя настолна игра не трябва да има правила, които да приличат на правилата на „Пийпърс“. Бяха прекалено сложни и биха накарали всеки да си плюе на петите… Решил съм да измисля настолна игра, която да е съвършено проста и в същото време неимоверно удовлетворяваща.
— Като говорим за удовлетворение… — казах аз.
— Да, mon ami?
— Онази работа в „Кингфишър Хил“…
— Какво за нея?
— Беше ли, дали сега си… удовлетворен от начина, по кой го се оказа, че стоят нещата?