Замислих се. Това твърдение може да има две различни значения. Първото очевидно е: „Не съм лъжкиня — с което искам да кажа, че не съм ви казала нищо, което да не е истина“. Обаче аз предпочетох второто: „Не съм лъжкиня по природа или склонност, ето защо ми е неприятно, че днес ми се наложи да ви излъжа“. Да, ако трябва да се обзаложа, категорично бих заложил на второто.
— Може ли да ви задам един въпрос, мис Блайт?
— Тя затвори очи.
— Уморена съм, предпочитам да не говорим повече.
— Само един въпрос. След това ще ви оставя на мира.
Тя кимна леко.
— Казахте на Поаро „Леля ми ме очаква и не искам да я разочаровам“. Това е причината, която посочихте за решението си да пътувате въпреки предупреждението, което сте получили. Малко по-късно, когато Поаро ви попита дали живеете с леля си, вие казахте, че живеете с нея почти от година. След това казахте: „Очаква ме този следобед и не е много добре със здравето“.
— Всичко това е вярно — заяви нещастно Джоан Блайт. Прозвуча така, все едно ме умолява, все едно самият ми въпрос някак си го прави невярно.
— Не казахте „Очаква ме да се прибера у дома“, както струва ми се, ще кажат повечето хора, които живеят с болни роднини. Прозвучахте по-скоро като човек, който с обещал да намине да види болната си леля.
— Но аз наистина живея с нея. Наистина! Не съм лош човек, инспекторе. Никога не съм престъпила закона и винаги съм се старала да върша правилните неща.
— Да ви кажа ли какво си мисля аз? Вярвам, че страхът ви е истински и… да, вярвам също и че наистина може да се страхувате за живота си. И съм сигурен, че не сте престъпница, както и сама настоявате, и вероятно сте в голяма опасност. Но откак се срещнахме, ми казахте и някои лъжи. С това ме затруднявате да ви помогна, ето защо бих искал да ми разкажете цялата история — неукрасената истина.
— Моля ви, може ли повече да не говорим? Уморена съм, едва си държа очите отворени.
Тя отпусна глава върху облегалката и затвори очи. Постепенно дишането й се забави. Ако не е заспала, тогава това е най-спокойното състояние, в което я виждах, откак я забелязах за първи път. Стори ми се много интересно, че се страхува само за себе си и за никой друг. Не се тревожеше, че като смени мястото си с него, може да е застрашила живота на Еркюл Поаро. От една страна, в това имаше перфектна логика: боеше се само от точния сценарий, който е била инструктирана да избегне — специфичната комбинация от нея самата и опасното място, това бяха двете неща, които не трябваше да се припокриват. Само тя е била предупредена за мястото, този „знак на съдбата“ не се е явил на Поаро.
И все пак тя би могла да избърза и да се качи на автобуса веднага щом вратите се отвориха и да седне на всяко от останалите двайсет и девет места. Дори да приемем, че е повярвала на всяка дума на непознатия, това би бил начин да си осигури безопасността, нали така? А ето я сега тук, седнала до мен, без никакви тревоги — държи се така, все едно вярва, че проблемът й е разрешен, когато би могла да се качи преди мен и сама да седне на същото това място, преди аз да избера тази седалка за Поаро и себе си.
В това няма никаква логика. Освен ако…
Представих си как Поаро би отговорил на всичките ми забележки: уплашена е, както всеки би бил, да се качи в автобус, в който може да има човек, възнамеряващ да отнеме живота й. Знае, че трябва да стигне до леля си, поради което се върти и като цяло се държи така, сякаш иска да се качи на автобуса и в същото време изобщо не й се иска. Тогава вижда как останалите се качват преди нея, хрумва й идеята да изчака и да види кое място ще остане свободно, ако се качи последна. Да, тази хипотеза върши работа.
И тогава вижда, че единственото свободно място е същото, за което е била предупредена, и… това беше частта, която не можех да схвана. Как от твърде уплашена дори да се приближи до автобуса и да си подсигури „безопасно“ място, изведнъж проявява готовност да седне на същата седалка, за която е била предупредена?
Това предполагаше да приема, че историята й не е лъжа от началото до края, което си напомних, че може и да е вярно.
По времето, когато тя отново отвори очи, около двайсетина минути по-късно, аз продължавах да размишлявам над историята й и се бяха натрупали още повече въпроси към нея. Започнах с един съвсем простичък:
— Защо бяхте днес в Лондон?
Тя извърна глава и се загледа през прозореца. Оживените улици останаха зад нас и сега бяхме заобиколени от зеленина. Скоро щеше да започне да се стъмва.