Тук беше дори по-студено, отколкото в Лондон. Дъхът ми замръзна във въздуха, докато стоях до автобуса, спрял срещу заведение, наречено „Тартар Ин“, и чаках Поаро. Стреснах се, когато най-накрая дойде при мен. Той притежава едно от най-изразителните лица сред хората, които познавам, и можех да кажа, без дори да е изрекъл и дума, че е напълно изтощен. Кой знае какво бе изстрадал, откак говорихме за последно.
— За Бога, Поаро, толкова неприятна ли беше?
— Кой да е бил неприятен?
— Дамата с книгата.
Огледах се, за да видя дали тя е сред хората, които слизат от автобуса сега. Не всички искаха куфарите си от шофьора, някои искаха само да се поразтъпчат. Возилата на автобусната компания „Кингфишър“ не бяха чак толкова удобни, колкото ги представяше Алфред Биксби.
— Беше прибрала книгата, когато седнах до нея — каза Поаро. — А що се отнася до това дали е неприятна… няма обикновена дума, която би била подходяща.
— Какво имате предвид?
— Накара ме да се замисля за доста неща, Кечпул. Не ме питай повече, не и докато не се яви възможност да помисля и да стигна до заключение — изсумтя недоволно. — Една от причините да намирам пътуването за толкова désagréable11, е, че човек не може да си размърда ефикасно малките сиви клетки, когато тялото му е подхвърляно нагоре-надолу в адски шумна измишльотина на колела!
— Изглеждате много зле — казах и ме обзе внезапна паника. — Поаро, да не сте яли нещо? Можем ли да сме сигурни, че не сте…
Той се изкиска доволно и ужасът ми премина.
— Значи си помислихте, че Еркюл Поаро е бил отровен от онзи дявол, неуловимия убиец от седмия ред? Non. Ще пристигна в „Кингфишър Хил“ в отлично физическо състояние.
— Значи все още отиваме там? Помислих си, че плановете ни са се променили.
— Никога. Исках само да оставя такова впечатление у la pauvre mademoiselle. Къде е тя? — Поаро се огледа. — Виждаш ли я?
— Не, трябва да се е омела бързо. Проклятие! Гледах за теб и за момент я изпуснах от поглед.
— И какво се надяваше да видиш? Автомобил, каран от немощната й леля? — усмихна се Поаро. — По всяка вероятност такава личност изобщо не съществува. И все пак беше интересна история. — Той кимна леко, сякаш потвърждаваше пешо пред самия себе си.
След като шофьорът благополучно върна куфарите на нетърпеливо чакащите им собственици, той и Алфред Биксби се отправиха към „Тартар Ин“. Неколцина от пътниците ги последваха и ние с Поаро решихме, че възможността за храна и топлина е неочаквана благословия, която не трябва да подминаваме. След изпитанието за издръжливост, на което бяхме подложени този следобед, усетих, че съм гладен като вълк.
Минахме през бара и влязохме в помещението за хранене на „Тартар“.
— А! — възкликна Поаро облекчен, посочвайки към маса с наредени столове около нея.
Беше последната свободна и побързах да я запазя за нас.
— Винаги предпочитам удобния стол пред високата табуретка на бара. Не знам как хората издържат да седят на онези неща толкова време. Ако краката ти са дълги, колкото моите, това си е мъчение, имам и надеждна информация, че е точно толкова болезнено и за хора, чиито крака са прекалено къси. Тук, ако имаме малко късмет, ще получим обслужване, седнали на маса.
— Дръж под око мосю Биксби — каза Поаро. — Ако приключи вечерята си — как го казвахте вие? — „с нос в чашата“, може да реши неговият char-a-banc да потегли без всичките си пътници.
Биксби, изглежда, се беше уредил добре с голяма халба бира пред себе си. Надявах се в автобуса да не седи човек, очакващ да потеглим веднага.
— Е, Кечпул?
— Мм?
— Тези неща може да са за предпочитане пред високите дървени табуретки, но не са удобни. Категорично не са. Когато стигнем „Кингфишър Хил“, там ще седим на удобни столове.
Дойде сервитьорка, за да вземе поръчката ни, след което донесе храната, която беше доста тежка, но пък засищаща. Поне такова беше моето мнение, Поаро, естествено, не се стърпя да направи обичайните си забележки за отвратителната английска кухня.
— Така, mon ami — каза той, след като се стоплихме и заситихме глада и жаждата си. — Искаш да ми кажеш много неща, сигурен съм в това.
Запознанството ми с Еркюл Поаро направи чудеса с паметта ми. Знаех, че ще иска да му докладвам в най-големи подробности, затова винаги се стараех да обърна внимание и да запомня всеки един детайл. Разказах му всичко, разговора с Джоан Блайт, от началото до края, и той ме изслуша с най-голямо внимание. Когато свърших, се усмихна и каза: