— Наистина се удивлявам на начина, по който плетеш тези твои истории, Кечпул. А сега, кажи ми, остана ли ти време да научиш правилата на играта „Пийпърс“?
Едва ли би могъл да обезсърчи духа ми повече, дори и специално да беше се опитал.
— Не, не ги научих, и не плета истории. Беше точен преразказ на разговора, който проведох с мис Блайт.
— Омаловажаваш заслугите си, приятелю. Разказът ти добави много към голите факти. Добави настроението и интерпретациите — страхът, който пламнал в очите й като реакция на думите „среднощна сбирка“ — ах, c’est merveilleux12. Ти наистина заплете история. Нямах предвид думата в пренебрежителния й смисъл.
Умилостивен, отвърнах:
— Виждаш ли в това някакъв смисъл, който убягва на мен, Поаро? Когато казах на Джоан Блайт, че „Среднощна сбирка“ е заглавие на книга, тя престана да се страхува. Но това би трябвало да означава, че думите са я ужасили по друга причина, която няма нищо общо с книгата.
— И защо това те притеснява толкова много? — попита Поаро.
— Ами, защото… защото пак няма никакъв смисъл, дори да е вярно! Представи си това: представи си, че думите „Тартар Ин“ са достатъчни да вселят страх у вас.
— Вселяват и винаги ще вселяват — каза Поаро саркастично. — И столовете, и храната…
— По някаква причина тези думи те плашат до смърт — продължих аз. — Казали са ти също, че ще бъдеш убит, ако седнеш на определено място. После откриваш, че жената на седалката до теб има книга със заглавие „Тартар Ин“ — думите, които те изпълват с ужас — и твоята реакция е незабавно да се успокоиш, така ли? За мен в това няма никаква логика.
Поаро кимна решително.
— Сега виждам накъде си се запътил, Кечпул… О, да, сега разбирам. Съгласен съм, че още не знаем значението на тази подробност. Това е въпрос, на който не е отговорено. Но дори и така, доста от особената ситуация с Джоан Блайт е ясна.
— Не, не е — възпротивих се. — Какво всъщност искаш да кажеш?
— Mon ami, не разбираш ли, че…?
В този момент разговорът ни беше прекъснат от Алфред Биксби.
— Мосю Поаро, инспектор Кечпул, не желая да ви притеснявам, но смятаме скоро да потегляме отново на път. Има едно малко приятелче, чиято майка ми каза, че станало доста нетърпеливо. Ако питате мен, бих казал, че по-скоро тя става, а не бебето. То самото е истинска картинка на доволството, не съм го чул дори да гъкне досега, но съм достатъчно умен да не казвам на една грижовна майка, че бърка по отношение на собствения си син. Така де!
Казах на Биксби, че ще сме в автобуса след минутка. Щом той се премести на следващата маса с пътници на компанията „Кингфишър“, някои от които още се хранеха, Поаро каза:
— За мен е много интересно, че гневната дама с книгата беше странно рязка към теб и мадмоазел Джоан. Изключително интересно, Кечпул, нали?
— Значи не ти е казала името си?
Той се засмя тихо и някак тъжно.
— Не, Кечпул, не ми го каза, каза ми доста други неща, но не и името си — по причини, които ще станат ясни, когато ти разкажа какво стана между нас.
— Явно разговорът не ти е харесал. Изгарям от нетърпение да разбера защо, когато слязохте в Кобъм, имаше вид на човек, избягал от ада?
— Много скоро ще ти кажа защо. Но, първо, позволи ми…
— Ако отново ще говориш за правилата на „Пийпърс“…
— Има едно писмо, което бих искал да прочетеш — каза Поаро сериозно, докато ръката му се насочи бавно към джоба на жилетката. — Писмо от мосю Ричард Девънпорт, от „Кингфишър Хил“.
— Не е ли по-добре първо да се върнем в автобуса? Ще го прочета веднага щом…
— Много от спътниците ни са все още по масите. Има време — твърдо каза Поаро. Подаде ми грижливо сгънат лист кремава хартия. — Възнамерявах да ти го покажа доста по-късно, но смятам, че трябва да го видиш сега. Получих това изключително странно писмо преди два дни.
Любопитството ми се пробуди, разгънах листа и започнах да чета:
Уважаеми, мосю Поаро,
Толкова много бих искал да кажа, че се радвам да ви се представя. Репутацията ви е забележителна и ако нещата бяха по-различни, нищо не би ме зарадвало повече от това да започна писмото си именно с тези думи. За жалост, нищо вече не ми носи радост след трагедията, която застигна семейството ми през декември миналата година, и тежките неправди, които я последваха, — макар че дали те биха могли да бъдат наречени неправди, зависи единствено от собственото ни определение за думата.