Несъмнено вече ви обърках достатъчно, така че позволете ми да започна с важните неща. Името ми е Ричард Девънпорт. Аз съм по-малкият син на Сидни Девънпорт, за когото съм сигурен, че сте чували. Напоследък станах също и управител на неговите инвестиции, независимо че до средата на миналата година работех за Министерството на финансите, и ако имате нужда от препоръка за почтения ми характер, бих ви посъветвал да се обърнете към ваши познати, които работят там.
На 6 декември миналата година по-големият ми брат Франк Девънпорт (името му е Франсис, но всеки го познава като Франк) беше убит във фамилния ни дом в „Кингфишър Хил“. Обичах много брат си, мосю Поаро, и му се възхищавах. Беше уникален, бляскав човек. Срамувам се да призная, че след неговата смърт аз затънах в мъка и объркване и поради това досега не се чувствах способен да предприема правилните мерки, като например да ви помоля за помощ. Можеше да тъна в мъката си с месеци и дори години, ако във връзка със случая нямаше нещо, което не може да бъде пренебрегнато — или поне аз не можех да го пренебрегна.
Една жена си призна за убийството на брат ми, мосю Поаро. Тя призна почти веднага и предстои да бъде обесена на 10 март. Това не ни оставя много време, ако приемем, че ще се съгласите да ни предложите помощта си. Разбира се, ще ви възнаградя щедро за услугите. Вашето име се върти в ума ми от няколко седмици, непрекъснато си повтарям „Само човек от калибъра на Еркюл Поаро може да спаси Хелън сега“.
Хелън Актън — това е името на жената, която твърди, че е убийцата на брат ми Франк. Вероятно сте чели във вестниците за случая. Хелън е също и моя годеница. При нормални обстоятелства това би означава, че двамата сме сгодени и ще се женим, но съжалявам, че трябва да го кажа — от известно време аз не живея в нормален свят. Съжалявам още повече че се налага да ви съобщя, че нито един аспект от връзката ми с Хелън не е нормален или обикновен.
Мосю Поаро, невъзможно е да се обясни в едно писмо всичко, което ще ви е необходимо да знаете, за да предотвратите още една трагедия. Повечето неща може да чакат, разбира се, ако решите, че желаете да ми помогнете. Но има още едно нещо, което трябва да ви кажа в това писмо, и то е най-важното от всички — Хелън не е убила Франк. Тя е невинна и не е извършила престъплението, за което ще бъде обесена напълно невинна. В същото време е твърдо решена да повтаря пред всеки, който би я изслушал, че е виновна.
Защо някой би се държал по този упорит начин и защо ще застрашава собствения си живот? Убеден съм в две неща — единствено привидният отговор на този въпрос може да спаси Хелън от бесилката на затвора „Холоуей“, и че само вие, мосю Поаро, притежаваше необходимия ум и разбиране на човешката природа, за да стигнете до правилния отговор.
Надявам се и ви умолявам да погледнете благосклонно на искрената ми молба и да ми пишете незабавно, за да ме уведомите дали приемате това поръчение. Искрено ваш:
— Боже мили! — възкликнах. — Какво е това?
— Точно затова исках да го видиш — каза Поаро. — Когато тръгнахме от Лондон, имаше само една загадка, която трябваше да бъде решена — тази, представена в писмото на Ричард Девънпорт — взе писмото от мен, сгъна го и го върна обратно в джоба на жилетката си. — Но оттогава се сдобихме с още две мистерии. Всяка от тези две нови включва, както мосю Девънпорт казва в писмото си, трагедия или възможна трагедия — или и двете! Комбинацията от всичките три предизвиква у Поаро сериозно безпокойство, приятелю. Не бих могъл да понеса товара сам, Кечпул, прекалено голям е.
— Почакайте — учудих се, — три загадки?
— Oui, mon cher. Имаме годеницата на Ричард Девънпорт мадмоазел Хелън. Убила ли е или не брат му Франк? Ако не го е извършила, тогава защо признава? Това е гатанка номер едно. Следва номер две: странната история на Джоан Блайт, която говори за мистериозни предупреждения за собственото си бъдещо убийство и със сигурност е сериозно уплашена от нещо.
— А номер три?
— Ти все още не знаеш за номер три, въпреки че това ще бъде поправено, когато се върнем в онзи char-a-banc. Сега, когато мадмоазел Джоан вече не пътува с нас, можем отново да седнем заедно.
Предположих, че мистерия номер три има нещо общо с разговора на Поаро със собственицата на „Среднощна сбирка“: диамантения глас, както мислено я наричах.
— Има и четвърта загадка — казах аз, когато се изправихме, за да си тръгнем от „Тартар Ин“.