— Но Ричард Девънпорт е казал, че това никога не се споменава — напомних му.
— Между членовете на семейството. Но понякога се оказва по-лесно да се довериш на непознат…
— Ами ако никой не ти се довери? Как…?
— Престани с твоето как-как, Кечпул. Подхождаш към проблема от грешната страна. Защо ме питаш как, преди да знам как? Когато го направя, тогава ще знам как съм го направил. И тогава ще ти кажа.
Само след миг продължи:
— А сега по-добре ми разкажи правилата на „Пийпърс“, Кечпул, в случай че се наложи да я играя и да се преструвам, че ми доставя огромна радост.
Потръпнах.
— Смятах, че знаеш правилата, едва ли разчиташ на мен да ти ги обясня!
— Хвърлих им бегъл поглед, да, не е наложително и ти да ги знаеш или да играеш играта.
Това беше най-прекрасната новина, която чувах от известно време.
— Имам по-добра идея — грейна Поаро. — Аз съм поклонникът на настолните игри, ти, приятелю, си бизнесмен.
— Бизнесмен… Поаро, не съм никакъв бизнесмен, аз съм полицейски инспектор.
— Зная каква е професията ти, Кечпул, но Сидни Девънпорт не знае и няма нужда да знае.
— Отказвам да се преструвам…
— Напротив — Поаро ми хвърли властен поглед. — Приемаш! — После смекчи малко тона. — Кечпул, умолявам те, направи ми тази любезна услуга и прояви интерес към бизнеса с настолни игри. Може да задаваш въпроси като например как „Пийпърс“ може да бъде произвеждана в големи количества, така че в течение само на пет години да не остане дом в цивилизования свят без… бройка от нея?
Шумът от бързо приближаващи се стъпки ми спести необходимостта да отговоря. Обърнах се и видях Диамантения глас непосредствено зад себе си. Едва дишаше. Устата й се отваряше и затваряше, но излизаха само накъсани възклицания. И да беше регистрирала присъствието ми, не го показа. Беше съсредоточила цялото си внимание върху Поаро.
— Мосю Поаро, елате веднага! — протегна ръка към него и на ръкава й видях петно кръв. — Елате!
Двамата с Поаро вече вървяхме към вратата на „Тартар Ин“, следвайки я по петите.
— Накъде, мадмоазел?
— Автобусът! Стана нещо ужасно! О, моля ви, побързайте!
Глава 4
Изчезналият списък
Не бях виждал Поаро да се движи с такава бързина и с толкова напрегнат вид, както сега. Краката ми са по-дълги от неговите и съм по-висок, но пак не можех да го стигна и да вървя редом с него. Когато наближихме автобуса, започна да си мърмори нещо под нос, но долових само думите Noire Seigneur18.
Помислих си, че знам какво се моли да не намерим. Страхувах се от същото: Джоан Блайт все пак е била убита и всеки момент ще намерим тялото й.
Беше седнала на същото място, което я бяха предупредили да не заема — вярно, не задълго, но все пак достатъчно. Не повярвах на драматичната й история, но сега, когато се страхувах за нея, вече ми беше много лесно да й повярвам. Но не видях ли мис Блайт да се отдалечава от автобуса? Разбира се, би могла да се върне, докато ние с Поаро вечеряме в „Тартар Ин.“ Защо би го направила, е съвсем друг въпрос.
Намерихме автобуса наполовина празен. Вътре имаше около петнайсетина човека. Повечето от тези, които продължаваха след Кобъм, вероятно все още бяха в „Тартар Ин“. Смътно отбелязах присъствието на майката с пеленачето, докато се качвах и се оглеждах за признаците на трагедия.
Майката каза нещо несъществено от рода на това, че в автобуса е доста студено, а една кръчма не е място, където би завела бебето си. Беше разстроена и изглежда изобщо не я интересуваше, че е била пролята кръв.
— Стана ли нещо? — попитах я, защото единствено тя гледаше към мен.
— Qu’est-ce qui se passe19! — обърна се Поаро към мъж, който седеше на една от предните седалки и изглеждаше напълно спокоен. — Ранен ли е някой?
— Не знам някой да е бил раняван — отвърна му човекът.
Диамантения глас се издигна зад нас.
— Чак в дъното е — каза тя. — Последната редица от седалки.
Спуснах се по пътеката с Поаро по петите ми.
— Не е тук, нито жива, нито мъртва! — извиках.
— Мис Блайт ли? — попита той.
— Да, няма и следа от нея. Макар да има нещо друго…
— Какво виждаш? — попита задъхано Поаро. — Дръпни се встрани, моля те.
Напъхах се в пространството между последните две седалки вляво и се заехме да го огледаме. Беше парче плат, което изглеждаше като откъснато от дреха или скъпа покривка за маса, бяло на цвят, около седем на четири инча, с дантела по единия ръб и цялото зацапано с петна кръв…