— Гледната точка на убиеца — повторил Поаро бавно.
Било му трудно да намери думи, с които да отговори на странната й логика.
— Да! — Враждебният израз бил изчезнал и тя внезапно изглеждала ликуваща. Навела се към Поаро, прошепнала, все едно споделя с него най-прекрасна тайна: — След като веднъж си убил човек, направо се вбесяваш, когато се сетиш за такива като Еркюл Поаро с тяхната решителност да изтрият от лицето на земята и да накажат нещо, което е неотделима част от живота и винаги ще бъде — нещо, което при дадени обстоятелства, може да е естествено и дори полезно. Желанието да се убива, е просто част от човешката природа.
Поаро бил дълбоко разстроен.
— Дано Бог ви прости за тези безсърдечни думи — промърморил той.
— Е, няма нужда да се изпада в истерия — казала Статуята. — И помнете, Бог има да ми прощава за доста повече от едни думи. Не мога да не забележа, че според вас той споделя вашите принципи — разбира се, че го вярвате. Ами ако ви кажа, че той напълно одобрява убийството и поради това то е толкова разпространено по цял свят?
Поаро ударил по коляното си със свит юмрук.
— Вие просто провокирате Поаро. Точно това правите, мадмоазел. Никой не може да изрича такива неща и да вярва в тях.
Изглежда, тя го съжалила.
— Прав сте: дразня ви мъничко. Не одобрявам убийството във всички, всъщност в повечето случаи. Ето, по-добре ли се чувствате? Обаче наистина се чудя… необходимо ли е вие и вашите подобни да вдигате толкова много шум, когато то се случи?
— Аха, значи си признавате, че е било шега! — казал Поаро — Mersi á Dieu24! Значи не сте извършили убийство.
Тя намръщила чело.
— Не съм казала такова нещо. Извърших едно убийство. Нямаше друг възможен избор в дадената ситуация. Не одобрявам убийствата под път и над път, точно като вас, но в онзи момент то беше необходимо, и аз… да, ще го кажа — радвам се, че го направих.
Поаро започнал да усеща как му се повдига. Ясно било, че играе някаква игра, но се страхувал, че по същество тя говорела истината.
— Мога да ви разкажа малко от историята, ако искате да я чуете — предложила Статуята. — Мисля, че мога да я представя в един по-завоалиран вид, така че да няма възможност да ме откриете след днешния ден. Всъщност бих се радвала да чуя размишленията на един експерт по убийствата. Това е нещо, което никога досега не съм могла да обсъдя с друг и… е, вие не сте просто кой да е, мосю Поаро. Какво ще кажете? Да ви разкажа ли?
Поаро потръпнал, което изглежда я възбудило още повече.
— О, моля ви, кажете да! Чувствам, че с вас може да проведем изключително плодотворна дискусия по тема, която е от огромно значение и за двама ни. Такъв обмен на мисли е толкова рядък…
Сега поведението й било като на превъзбудено дете, макар Поаро да очаквал, че студеното злорадо превъзходство може да се завърне всеки момент.
Чувствайки се съучастник в нещо чудовищно — и все пак казвайки си за утешение, че всичко може да е лъжа, или че тя може, без да иска, да изпусне информация, която той по-късно би могъл да използва в полза на правосъдието — Поаро отвърнал:
— Много добре. Разкажете ми историята си. Но нека първо ви задам един въпрос: във вашата чанта носите книга, n’est-ce pas? Книга със заглавие „Среднощна сбирка“.
— Аха! Вашият любопитен инспектор вече се е оплакал от мен? Защо питате за книгата?
— Вие обичате престъпленията, мадмоазел. Откраднахте ли я?
— Дали съм откраднала „Среднощна сбирка“? Какъв изумителен въпрос. Не, не съм.
— И ако не ви повярвам?
Тя се вгледала внимателно в лицето му, после се засмяла колебливо.
— Щом настоявате да знаете, книгата в чантата ми беше първоначално подарък от… Е, няма да ви кажа нищо повече, защото не е ваша работа. Ако не внимавате, ще променя решението си да ви разкажа изобщо нещо. Имате един последен шанс, мосю Поаро. Не ми е ясно защо ще искате да ме разсейвате с разговор за книги, когато аз изгарям от нетърпение да ви разкажа за — понижила глас — мъжа, когото убих. Да ви отпиша ли като безнадежден хахо, или вече можем да говорим за убийството?
Изпълнен с нежелание да чуе това, което си представял, че ще последва, той я приканил да започне историята си.
Статуята замълчала за няколко секунди, за да се подготви. После, веднага щом започнала да говори, лицето й загубило острите си черти и очите й се изпълнили със сълзи. За първи път, откак се срещнал с нея, Поаро я видял като човек, способен да изпитва болка, а не само да я нанася на другите.