Поаро виждал, че не й е лесно да разказва тази история и се зачудил защо се подлага на това изпитание.
— Тогава крадецът направил ужасна грешка — казал на баща ми, разказал и на него, и на майка, какво е направил.
— О! Предпочел е честността пред укривателството.
— Беше честен човек, мосю Поаро. Поставяше почтеността над всичко друго и винаги е смятал да каже истината веднага щом парите бъдат възстановени. Знаеше колко много му се възхищава баща ми и не можеше да позволи това възхищение да се основава на фалшива основа. Разбира се, очаквал е, че татко първоначално ще се ядоса, но вярвал, че ако се извини и опише точните обстоятелства… — Сега вече тя говорела бързо и почти без да си поема дъх, сякаш е притисната в капана на кошмара и отчаяно искала да избяга, явно забравила, че това са събития от миналото.
— Мислел си, че ако посочи ясно как не би си дал и миг почивка, докато всяко едно взето пени не бъде върнато… Но баща ми е човек с неумолим характер, а майка ми за всичко се съгласява с него. Тя няма кураж дори да му каже, че книга или пиеса, която той харесва, не е по вкуса й, защото се страхува от тираничните му избухвания. И така крадецът беше… — спряла и притиснала устата си с кърпичката — отпратен. Беше прогонен.
— Родителите ви знаеха ли, че обичате този мъж?
— О, да… но това нямаше значение за тях. Баща ми ми каза, че ако си позволя да се видя с него, ще бъда оставена без петак на мое име. В онзи момент повярвах, че нямам друг избор, освен да се подчиня.
— Може ли да попитам… преди тези събития да станат, бяхте ли сгодена за този крадец?
— Не. — Тя го погледнала изненадана. — Какво ви накара да попитате за това?
— Просто се чудех, забелязах, че носите пръстен с рубин…
— О, това ли. Да… сега съм сгодена.
— За друг?
Статуята възкликнала нетърпеливо.
— Харесва ми да мисля, че съм личност с огромна решителност и изобретателност, но дори и аз не бих успяла да се омъжа за мъртъв мъж.
— Мъжът, за когото възнамерявате да се омъжите… обичате ли го?
Лицето й станало сериозно и съсредоточено, сякаш се концентрирала върху нещо важно.
— Да, обичам го. Ако се готвите да ме попитате дали обичам годеника си толкова, колкото обичах крадеца — макар само един господ да знае защо се интересувате от това, след като то не е част от историята ми — отговорът е не, не го обичам толкова. Надявам се това да не ви притеснява, мосю Поаро. За мен това не представлява проблем. Обичта ми към крадеца едва ли би могла да е от по-различно естество, а крадецът е мъртъв — тази последна дума, изречена с ударение върху нея, предизвикала още сълзи. — Положих всички възможни усилия да убедя татко да му прости, но се оказа невъзможно! Опитвали ли сте се някога да убедите упорит човек, че бърка, като в същото време твърдите, че всъщност сте напълно съгласен с него по всички въпроси?
— Това не е ли абсурдно противоречие? — попитал Поаро. — Никой не може да прави и двете едновременно.
— О, да, може. Аз го направих. Казах му „Хайде, тате, ти си толкова мъдър и справедлив — всеки го знае. А мъдрото и справедливото нещо, което можеш да направиш тук, е точно това, което си правил досега, защото би било грешка да си прекалено снизходителен, когато за първи път си чул за прегрешението. Но сега, следващото правилно нещо, което следва да бъде направено, е да му дадеш втори шанс, както съм сигурна, че ти самият пръв си осъзнал. Сигурна съм всъщност, че тази блестяща идея отдавна ти е хрумнала и не е било необходимо аз да ти я подсказвам“. Мислех си, че ако го засиля с ласкателства… — Тя въздъхнала. — Тази стратегия понякога работи при татко.
— Но този път не проработи?
— Не, само го разгневи още повече. Отправи още по-екстравагантни заплахи към мен: щял да ме остави без петак, без дом, без роднини. Ако предам семейството, като заема страната на крадеца, той щял да ми отмъсти по ужасни начини, които дори не съм била в състояние да си представя.
— Страхувахте ли се от него?
— Страхувам се от него и сега.
— Все пак не мога да схвана голямата картина — казал Поаро. — Обичате крадеца и не обичате баща си. Чудя се възможно ли е — като се има предвид вашата собствена преценка — да сте убили погрешния човек?
— О, аз обичам татко — казала Статуята. — Страхувам се от него, не го харесвам и не понасям да съм в неговата компания, но мисля и че го обичам по някакъв странен начин. Майка също, макар че застана безропотно на негова страна и не протестира и с едничка дума срещу онези отвратителни заплахи към мен.