— Не ти ли се струва, че това е най-дългото пътуване, което си правил? — въздъхнах дълбоко.
— А, спасени сме! Le portier се смили над приятеля ни Биксби.
Скоро ни позволиха да слезем и да си вземем куфарите.
— А сега какво? — попитах, когато всички останали тръгнаха към колите.
Във въздуха се разнесоха ентусиазирани поздрави.
— Някой ще ни закара до къщата — обясни Поаро. — Тя е една от най-отдалечените от входните порти. Ричард Девънпорт ми каза, че ще ни вземат.
— Надявам се да пристигне скоро… На човек не му трябва много в такова време, за да стане жертва на хипотермия.
— Утеши се с факта, че за мен е още по-зле, отколкото за теб, mon ami. Моят организъм не е създаден за такива условия. Вие, англичаните, обичате героичното замръзване до смърт.
— Това изобщо не е вярно, Поаро.
— Не ми казвай, че не си чувал за Робърт Фалкън Скот и обреченото му пътешествие в Антарктика — не беше ли той англичанин?
— Поаро, ами за книгата „Среднощна сбирка“?
— Какво за нея?
— Защо я попита за нея? И защо я попита дали я е откраднала?
— Не я е откраднала. Макар че ако го беше сторила, това би обяснило защо е толкова ядосана, че инспектор от Скотланд Ярд й е хвърлил един поглед. Но не — била й е подарък. От кого, не мога да кажа. Беше на косъм да разкрие името на човека и после се спря, не искаше Поаро да научи. Книгата много ме заинтригува, Кечпул. Не съдържанието, както, естествено, разбираш. Няма никакво значение дали е приключенски роман, любовна история или in policier28. Гневът й, когато ти погледна корицата… не вярвам да е имал нещо общо със заглавието. Свързан е бил със значението, което му е отдавала в ума си Статуята, и няма нищо общо с думите върху корицата.
— Значи това, което го прави значим, е човекът, който й го е подарил? Нейната връзка с подаряващия?
Поаро поклати глава и каза:
— Дължа огромна благодарност на стария ни приятел Майкъл Гедъркоул. Ако не бяха инициалите на неговото име, тази книга не би ти направила никакво впечатление. Но благодарение на тях и на част от фамилното му име, c’est parfait29.
— Кое е перфектно? — попитах.
— Точният начин, по който се разгръщат събитията и ни предоставят една изключителна възможност — загадъчно отговори Поаро.
В този момент глас с американски акцент изрече:
— Извинете ме, господа. Мосю Поуроу и Кечпул? Обърнах се и видях висок, слаб мъж с дълго палто. Трудно бих могъл да определя възрастта му, можеше да е както старец, така и на четиридесет. Имаше толкова гладка кожа, все едно някой я е минал с парна ютия, и гъста бяла коса, която стърчеше доста странно. Накара ме да си представя таралеж, но беше някак издължен, точно обратното на малък и кръгъл. Всеки, който би се захванал да му направи шарж, несъмнено би завършил с острия нос, обаче. Здрависахме се.
— Приятно ми е да се запознаем, господа, аз съм Годфри Лавиолет. Не бих могъл да ви кажа колко възхитени сме двамата със Сидни, че сте тук. Ще се пръснем от вълнение, казвам ви. Последвайте ме, колата е ей там. Обзалагам се, че и двамата очаквате с нетърпение да напълните търбуха! Няма друго като леденият вятър, дето да изостря така добре апетита, а? Е, ще вечеряме и после… — Той спря и се засмя. — Казах на Сидни, дамите ще трябва да ни извинят нас, джентълмените, тази вечер след трапезата. Разговорът ни със сигурност ще ги отегчи и приспи. Не разбират страстта ни към нашето малко бебче. Казват разни неща като „но това е само игра“ за нас обаче е нещо различно — нали, господа? Аз и Сидни и вие двамата, всички луди по „Пийпърс“, ще си направим истинско гала забавление!
Значи „малкото бебче“, за което говореше Лавиолет, е онази нещастна игра. Вътре в мен се надигна стон, но успях да го сподавя, преди да нанесе непоправима вреда на нашето прикритие. Предполагаемият ми бизнес интерес към потенциала на „Пийпърс“ задължително ли включва и да бъда „абсолютно луд“ по нея? Не трябва ли един бизнесмен да има по-безпристрастно отношение към евентуална инвестиция? Внезапно осъзнах, че би било много полезно да получа по-ясни инструкции от Поаро за ролята, която се очакваше да играя.
Лавиолет подкара колата по серия от широки пътища. Беше тъмно и навсякъде имаше дървета, затова не успяхме да видим добре къщите в „Кингфишър Хил“, въпреки че разпределението на осветените прозорци подсказваше, че всяка от тези сгради е много по-голяма и около нея има много повече площ, отколкото край къщите, които бях свикнал да виждам в Лондон. Ефектът от светлината зад прозорците беше привлекателен по един нереален начин — малки и големи правоъгълници златиста светлина, които сякаш висяха от клоните на дърветата в далечината или се крепяха върху тях.