— А какво ще кажете за вашия годеж с Оливър Прауд? — попитах я аз. — Смятате ли, че положението е същото както с Ричард, че Сидни не одобрява брака ви с Оливър, но не е в състояние да възрази?
— Да, така смятам. Какво би могъл да каже? „Забранявам ти да се сгодиш за мъжа, който е заговорничил с Франк да откраднат парите ми“? Щях да се престоря на самата невинност и да му кажа „Но, татко, не те разбирам. След като на Франк може да бъде даден друг шанс, защо да не бъде даден и на Оливър? Ти беше този, който каза, че никога не трябва да отстъпваме от решението си и да позволим на Франк да се промъкне обратно при нас“. Схващате ли? Татко се бе поддал на молбите на майка, за да направи последните й дни по-поносими, но се ненавиждаше, че го е сторил. Гледа на това като на непростима слабост от своя страна и полага усилия да не позволи Ричард или аз да имаме повод да повдигнем въпроса.
— Обичате ли Оливър Прауд? — попита я Поаро.
— Естествено, че го обичам. Не толкова, колкото той ме обича, но аз никога не бих искала да обичам съпруга си толкова много. Бих се чувствала прекалено безпомощна.
— Имам още един въпрос към вас, мадмоазел. Когато влязохте в гостната и ме видяхте там с инспектор Кечпул, сержант Гидли и полицейския доктор — спомняте ли си сцената?
— Да, мъртвото тяло на онази жена беше там, лежеше на пода, а аз тъкмо се готвех да се престоря, че изобщо не съм смазала главата й съвсем наскоро с ръжена. Разбира се, че си я спомням. Никога няма да я забравя.
— Тогава може би ще си спомните също и че двамата с Кечпул обсъждахме самоличността й. Споменахме името Джоан Блайт. Защо незабавно не казахте „Това е невероятно съвпадение, защото Джоан Блайт е името и на авторката на моята любима книга“?
Дейзи се усмихна тъжно.
— Защото в онзи момент „Среднощна сбирка“ беше последното нещо, за което да се сетя. Знаех, че името на мъртвата жена не е Джоан Блайт, и знаех защо тя ви е казала, че се казва така.
Поаро кимаше, докато тя говореше.
— Знаели сте, нали така, че истинското й име е било…
— Уини Лорд — каза Дейзи.
Щеше ми се да можех да видя финия ум на Поаро някак отвътре… Как е разбрал, че Джоан Блайт от автобуса и Уини Лорд са една и съща жена? За мен това си оставаш необяснима загадка!
— Нека разиграем нещо като малка игра — предложи Поаро на Дейзи Девънпорт. — Аз ще ви разказвам части от една история — частите, които са ми известни. Нещо като мозайка. А вие ще попълвате липсващите парченца. Съгласна ли сте?
Тя кимна.
— Едва от вчера знам със сигурност, че Джоан Блайт от автобуса е Уини Лорд, въпреки че се досещах от доста по-рано. Но имаше едно нещо, което знаех почти от самото начало, нещо, което много ми помогна. Знаех, че вие и Джоан Блайт от автобуса пътувате заедно. Не бяхте две пътнички, които случайно седят една до друга от няколко минути, бяхте познати, които пътуват заедно.
След като вече знаех, че двете сте тръгнали на това пътуване с автобуса заедно, но въпреки това, заради мен, се престорихте на непознати — това направи решаването на всички загадки възможно още от самото начало, независимо че на Кечпул му се струваше невъзможно. За него съществуваха само многото нишки, всяка от които нямаше смисъл, когато е разглеждана самостоятелно без връзка с останалите. Той направи коментар върху невероятното съвпадение нещата да се случат едновременно: първо, една жена е предупредена от непознат, че ще бъде убита, ако седне на конкретно място. После, това място се оказва до друго, заето от жена, която разказва на Еркюл Поаро, че е извършила убийство.
Как е възможно, попита ме Кечпул, две жени да ни говорят толкова открито за убийство по време на едно и също пътуване, две несвързани една с друга жени — или поне той така мислеше! Eh bien, а после и очевидното съвпадение le plus incroyable — че тези две изповеди стават, когато сме на път за „Кингфишър Хил“, за да разследваме друго убийство, за което една невинна жена може скоро да бъде обесена. Разбира се, мадмоазел, във всичко това няма никакво случайно съвпадение, както ви е известно — на вас, вдъхновения изобретател, оркестрирал цялата сцена!