— Знам. Сигурно това ме прави злодей. Но предпочитам да съм злодеят, отколкото жертвата — заяви твърдо Софи.
— Най-добрата роля винаги е на злодея.
Тя се усмихна, но малко тъжно, и когато заговори, цялата й твърдост се бе стопила.
— Работата е там, че си мислех, че с времето ще става по-лесно.
— Кое?
— Да живея с това.
— О, това ли?
— Става ли по-лесно с времето?
Той я погледна продължително в очите.
— Не.
— А аз не мислех така. — Отново се възцари мълчание. Тя зари пръсти в пясъка. След това попита: — Още ли се боиш да не те хванат?
— Когато имам тежки дни, направо ми се иска да ме хванат.
— Толкова ли е зле?
— Беше. Но имам чувството, че вече няма да е така.
Тя вдигна поглед и видя, че той й се усмихва.
— Значи не си променил решението си за…
Алекс се протегна отново към нея, взе ръката й в своята и нежно разтвори пръстите й. Избърса пясъка от дланта и сплете пръсти в нейните.
— За теб ли? Няма шанс да се откажа. Беше права. Не те познавах. Но мисля, че подсъзнателно съм усещал нещо.
Думите му я накараха леко да се усмихне.
— Ти си такъв романтик — въздъхна тя.
— Разкри ме. — Алекс вдигна ръката й и се опита да я целуна, но тя я издърпа, смеейки се. — О, да — продължи той. — Забравих, че не си традиционната героиня. Може и да сме злодеи, но дали да не опитаме да заживеем щастливо до края на дните си?
Софи поклати глава.
— Не мисля, че може да стане.
— А аз мисля, че може. Бихме могли поне да опитаме.
Софи само вдигна вежди, а той продължи.
— Виждам нещата така: много ни е минало през главите и на двамата. Знаем какво струва запазването на един брак. И по трудния начин сме разбрали, че доверието е от първостепенно значение.
— Забрави най-важното — каза Софи.
— Кое?
Тя се усмихна.
— И двамата не предпочитаме развода.