Лежеше цялата стегната, преструвайки се на заспала, а той се измъкна от леглото и тръгна към банята. Присила изчака няколко секунди, докато чуе съскането на душа, и също се измъкна от леглото и пое към нейната си баня.
След половин час беше вече във всекидневната и строго разглеждаше порите си в увеличителното огледало (преди да го купи, си мислеше, че има хубава кожа — но то й показа колко дълбоко е грешила). В този момент Гордън почука на вратата. Обикновено само се провикваше, че излиза, но днес си подаде главата.
— Само исках да ти кажа, че днес се налага да закъснея. Нали нямаш нищо против?
— Добре — отвърна тя, без да откъсва очи от огледалото. То си имаше редичка от лампички, чиято сила се нагласяше в зависимост от това дали беше вечер, дали си вътре или на слънце. Беше ги нагласила на най-силна слънчева светлина.
— Нямам представа защо упорстваш да се оглеждаш в това — каза Гордън.
— И защо според теб? Искам да видя точно как изглеждам.
— Изглеждаш великолепно.
— Появяват ми се бръчки.
— Аз не ги виждам — изтъкна той.
— А аз ги виждам в огледалото. То не лъже. Казва ми истината.
— Истината ли? Та това е все едно да те поставят под прожектор и да ти увеличат лицето — колко? — пет пъти?
— Седем — уточни тя.
— Тогава си представи какво би било да се разхождаш със седем пъти по-голяма глава.
— Не е същото.
— Точно това е, според мен — подчерта Гордън.
Тя най-накрая откъсна поглед от огледалото и го стрелна към него.
— Извинявай — понечи да я умилостиви той по навик. След това се опита да заглади нещата, като попита: — Днес какво ще правиш?
— Нищо, освен да се обадя на членовете на Младшата лига и да им напомня за семинара по лидерство и срещата на съвета следващата седмица. — Присила всеки миг щеше да избухне, но си спомни за срещата на литературния й клуб този следобед. Това не бе единствената група, в която членуваше, но си беше нейната група. Тя я бе основала, тя я ръководеше и (обикновено) изпитваше удоволствие от участието си в нея. За днешната среща обаче не беше много сигурна. През последните няколко месеца имаше известни сътресения. Изгубиха двама членове, които се разведоха и се преместиха, затова тя покани двама нови, но не беше убедена, че изборът е правилен. Спомни си, че все още имаше Канди и Сюзан. Те бяха в групата от самото начало и Присила знаеше, че може да разчита на тях.
2.
Сюзан и Хари
Сюзан знаеше, че е загазила. И то много.
Не бе дочела книгата.
— Какво ще правя, Хари? — попита тя, докато взимаше каната с кафе от машината и наливаше в чаша.
— Не съм дочела книгата. Присила ще ме убие. Все казва, че не иска клубът да се превърне в онези имитации, в които половината членове дори не четат книгите.
Сюзан трябваше да прекрачи Бо и Хектор — двете огромни кучета, проснали се на плочките, — за да занесе чашата с кафе на Хари, който бе седнал на кухненската маса и преглеждаше първата страница на бизнес секцията на вестника. Косата му бе мокра от душа и както се бе привел, Сюзан виждаше следите от гребена. Смесица от сиви кичури, напръскани със сребристобяло.
Остави кафето до него.
— Хм? — изсумтя той, без да вдига глава. След това забеляза кафето. — О, благодаря.
Хари винаги бе казвал, че тя може и да не умее да готви, но прави най-хубавото кафе, което някога е пил. Когато тя отбелязваше, че за това не се изискват кой знае какви способности, само трябва да отмери точното количество, той й отговаряше, че човек не бива да се вглежда чак толкова втренчено в комплиментите. Хитро от негова страна, защото заради тези думи не бе направил нито веднъж кафе за толкова години.
— Безкофеиново ли е? — попита.
— Половината е с кофеин, половината — без. Нали каза, че лекарят те е посъветвал да намалиш кофеина.
— Знам, но днес имам нужда от кофеин. Тази сутрин ми предстои важна среща.
— Е, не си ми казал. Но ако изпиеш две чаши, ще си вземеш цялата доза.
— И ще ставам да ходя до тоалетната през две минути — промърмори той.
— Добре, ще ти направя ново.