Надбягванията тъкмо бяха започнали, когато се стигна до инцидент. Главк от зелените, нетърпелив да подкара четириконната си колесница около стълбовете на стената, отчаяно се мъчеше да овладее излезлите от контрол жребци и да ги накара да завият. Той не успя да прецени точно, блъсна се в един стълб и, както казва поетът, „завърши надбягването с тъмните, прашни коне на Смъртта“. Сега Скорп от сините водеше във втората обиколка, колесницата му отскачаше, колелата бързо се въртяха, четирите черни коня, покрити с пот, сякаш нямаха търпение да стигнат завоя, докато тълпата отново избухна във възторжени викове.
Константин обаче само гледаше с полуотворена уста и оцъклени очи, докато Елена, „Славата на Пурпура“, внимателно изучаваше сина си. Не я интересуваше кой цвят ще победи. Беше въвлечена в една друга надпревара и вярваше, че е добре обучена и ще съумее да я спечели. Елена се бе настанила в трона, облечена само в бяло като весталка, и с пурпурна наметка около раменете. На ушите, врата или пръстите й не проблясваха скъпоценности. Нямаше нищо, което да отвлича вниманието от нейното продълговато, бледо лице, украсено само с големите изразителни очи, които толкова бяха пленили бащата на Константин, когато, както се мълвеше, той бил амбициозен армейски офицер, а тя — дъщеря на кръчмар.
Разбира се, сега никой не смееше и да продума за това. Елена беше многообичаната Августа, която изцяло властваше над сина си — отношения, които възнамеряваше да запази и в бъдеще. Тя се върна към действителността, когато Скорп вече водеше и премина край колоните, за да започне третата обиколка на стената. От седемте сиви бронзови яйца на техните пиедестали, изрязани във форма на риба, с които се отчита броят на обиколките, вече бяха свалени четири. Скорп, любимецът на Рим, с яркоцветен шлем, който блестеше на слънцето, се подпря, за да устои на тръскането на колесницата, умело опъна юздите и насочи четирите лъскави черни коня по-близо до стената. Шампионът беше решил да затрудни съперниците си и да ги държи от външната страна, заслепени от виещия се прах.
Константин несъмнено е объркан, размишляваше Елена — твърде много вино, печено свинско и виещи стан млади куртизанки! Беше време синът й пак да се върне към обучението. Тя се обърна и ослепително му се усмихна, той отвърна ядно на погледа й, леко изпъкналите му очи бяха зачервени по краищата. Елена забеляза небръснатите му страни и леко влажните устни. Константин се канеше да протегне ръка към бокала с фалернско вино. Елена шумно разгъна ветрилото си и енергично започна да си вее. Тя докосна черните си букли и заплашително го изгледа над горния край на ветрилото. Императорът шумно въздъхна, свали ръката си и се отпусна като нацупен ученик с издадена напред долна устна. Елена пак затвори ветрилото. Да, Константин беше надебелял! Е, през септември обикновено нямаше празници и официални случаи, и той би могъл да се поупражнява с Муран, прочутия бивш гладиатор и — Елена направи гримаса — навярно любовник на нейното „мишле“ Клавдия. Елена присви очи, пое дълбоко въздух, безучастна към дрънченето на колесниците, трополящите копита, виковете и крясъците на тълпата, постоянните отблясъци на слънцето по бронза, златото и среброто. Тя прокуди всичко онова, което я разсейваше, дори пронизителния смях на глупавата, празноглава жена на банкера Руфин, седнала точно зад нея, и потъна още по-дълбоко в мислите си.