Сенатът като че ли чу най-сетне какво му се говори; като че ли дори се замисли над чутото. Ако не друго, то в това поне Друз можеше да е сигурен. Филип не се обади, а когато Цепион понечи да вземе думата, Секст Цезар просто не му я даде, като заяви, че достатъчно е било казано и насрочи ново заседание за следващия ден.
— Добре го каза, Марк Ливий — похвали оратора Марий, преди да излезе от Курията. — Ако продължаваш все в същия дух, ще останеш първият народен трибун в историята на Рим, спечелил мнозинство в Сената.
Но за голяма изненада на Друз този, който го чакаше пред изхода, беше не друг, а Луций Корнелий Сула — човек, почти напълно непознат.
— Току-що се връщам от Изтока, Марк Ливий, и искам да науча всички подробности. Искам да ми разкажеш за двата закона, които вече си прокарал, както и за цялото ти мнение по въпроса за агер публикус — заяви загадъчният Сула, чийто тен издаваше, че са го брулили много ветрове.
Интересът на Сула към темата беше напълно искрен. От всички слушащи малцина като него биха се оказали достатъчно интелигентни и склонни към разбиране, за да проумеят, че Друз не е никакъв радикал, още по-малко реформатор, а напротив — крайно консервативен политик, който се грижи най-вече да опази правата и привилегиите на класата, към която принадлежи, и да съхрани Рим такъв, какъвто го е наследил от предците си.
Изчакаха да се изравнят с Кладенеца на комициите, който да ги защити от студения зимен вятър, и Друз се впусна да обяснява надълго и нашироко позицията си. През повечето време Сула мълчеше, понякога подхвърляше някой въпрос, но иначе оставяше думата изцяло на събеседника си. Самият Друз беше щастлив, че се е намерил поне един Корнелий, готов да изслуша всичко онова, което събратята му патриции биха счели като жестоко предателство. Най-накрая Сула му протегна ръка, усмихна му се и чистосърдечно му благодари за пледоарията.
— В плебейското събрание не мога да те подкрепя, но в Сената със сигурност ще гласувам за теб — обеща му той.
Двамата продължиха заедно към Палатина, където живееха, но на никого не му хрумна да покани другия в топлия си кабинет, където да изпият кана вино. За особена симпатия между събеседниците не можеше да се говори, затова и си спестиха излишните любезности. Когато стигнаха до къщата на Друз, Сула само го потупа по гърба и продължи надолу по Кливус Викторие към пресечката, на която живееше. Изгаряше от нетърпение да поговори със сина си, чиито съвети от ден на ден ценеше все повече и повече, нищо че не излизаха от устата на мъдрец, а на младо момче. Най-важното при малкия Сула бе, че във всичко безрезервно поддържаше баща си. За човек, който може да разчита на шепа клиенти, да има такъв син, беше изключително щастие.
У дома обаче го чакаха неприятни новини. Елия му съобщи, че малкият Сула е с тежка настинка. Някакъв клиент го чакал от известно време — твърдял, че носи важни новини. Мисълта, че синът му е зле, го накара да се отнесе до голяма степен неприлично с гостенина си, като вместо към кабинета си се насочи право към дневната, където Елия бе настанила момчето. Мащехата предвидливо си бе казала, че тясната, задушна спалня не е подходящо място за един болен. Малкият имаше температура, болеше го гърло и постоянно подсмърчаше; това не му пречеше обаче да посрещне любимия си баща с вечния си боготворящ поглед. При вида му Сула малко се поуспокои, целуна го по челото и му каза вместо утеха:
— Ако сам се грижиш за себе си, момчето ми, тя ще те държи поне два пъти по осем дни, ако не се грижиш изобщо, ще се излекуваш след шестнайсет. Затова най-добре остави всичко на Елия.