- Според Ретанкур. Това важно ли е?
- Харесвах го. Малко бавномислещ, но ми харесваше. Интересна ми е реакцията му. А Ретанкур? Как ви се стори?
- Изключителна.
265
- Не бих имал нищо против малко ръкопашен бой с нея - каза Данглар с въздишка, в която като че ли прозираше истинско съжаление.
- Не мисля, че щеше да успее с вашите габарити. Изживяването беше забележително, обаче, Данглар, не си струва да се убива заради него.
Гласът на Адамсберг бе станал по-глух. Двамата мъже бавно се отправиха към дъното на залата - Данглар реши да изведе комисаря през гаража. Адамсберг все така носеше заспалото дете. Знаеше в какъв безкраен тунел щеше да навлезе сега и Данглар също го знаеше.
- Не ползвайте метрото, нито автобусите - посъветва го Данглар. - Вървете пеш.
- Данглар, кой би могъл да знае, че съм си загубил паметта на двайсет и шести октомври? Освен вас?
Данглар замислено подрънкваше с монетите в джоба си.
- Само едно лице - заяви той накрая. - Онова, което е причинило тази загуба.
- Логично.
- Да. Това е моята логика.
- Но кой, Данглар?
- Някой, който е бил там с нас, някой измежду ос-мината ни. Без вас, мен и Ретанкур остават петима. Жюстен, Воазне, Фроаси, Есталер, Ноел. Тази или този, който е ровил в досиетата ви.
- А Последователя къде го слагате?
- Никъде. Първо взимам предвид конкретните елементи.
- Например?
- Например симптомите ви от вечерта на двайсет и шести. Те ме смущават. Да, много ме смущават. Тези гумени крака ме дразнят.
- Бях кьоркютук пиян, както знаете.
266
- Именно. Взимахте ли някакво лекарство? Успокоително?
- Не, Данглар. Мисля, че в моя случай успокоителните са противопоказни.
- Така е. Но краката ви не ви държаха, нали?
- Да - потвърди Адамсберг изненадано. - Не ме държаха.
- Но едва след удара в клона, нали? Нали така ми казахте? Сигурен ли сте?
- Но да, Данглар. Н какво от това?
- Ами това ме притеснява. А на другия ден имахте ли болки? Натъртени места, синини?
- Болеше ме челото, главата и коремът, вече ви казах. Какво сте се хванали за краката ми?
- Една липсваща брънка от логиката ми. Няма значение.
- Капитане, бихте ли ми дали вашия шперц?
Данглар се поколеба, после отвори чантата си, измъкна инструмента и го пъхна в малкото джобче на костюма на Адамсберг.
- Не рискувайте излишно. Н вземете това - каза той, подавайки му пачка банкноти.
- Благодаря, Данглар.
- Дали не бихте ми дали малкия, или смятате да си тръгнете с него?
- Извинете - каза Адамсберг и му подаде детето.
Не си казаха „довиждане“. Неуместна дума, при положение че не знаеха дали някога ще се срещнат отново. Банална всекидневна дума, която оттук нататък ще е недостъпна за него, помисли си Адамсберг, потъвайки в нощта.
XU
Клемантин го прие, без да покаже и най-малката изненада. Настани го пред камината и го насили да хапне малко макарони с шунка.
- Този път, Клемантин, не става дума само за вечеря - каза Адамсберг. - Имам нужда да ме скриете. Всички ченгета в страната са по петите ми.
- Ами случва се - каза Клемантин, без да се развълнува, като му тикаше в ръцете кофичка кисело мляко със забита вътре лъжица. - Ченгетата невинаги мислят като нас, такава им е професията. Затова ли сте гримиран?
- Да, наложи ми се да бягам от Канада.
- Много е шик костюмът ви.
- Аз също съм ченге - продължи Адамсберг мисълта си. - Така че сам се преследвам. Направих една глупост, Клемантин.
- Като каква?
- Като една огромиа глупост. В Квебек се напих като казак, срещнах едно момиче и го убих с една тризъба вила.
- Имам идея - каза Клемантин. - Ще разгънем канапето и ще го доближим до камината. Ще ви завия с две дебели кувертюри и ще бъдете настанен като принц. Само това мога да ви предложа, понеже Жозет спи в малкия кабинет.
- Чудесно, Клемантин. Вашата приятелка Жозет няма ли да се разприказва?
- Жозет е имала и по-добри времена. Дори навремето е живяла на широка нога, като истинска дама. А сега си има друга работа. Няма да говори за вас повече, отколкото вие за нея. Стига глупости, тази вила дали не е дело пак на вашето чудовище?
268
-Нямам представа, Клемантин. Или е той, или съм
аз.
- Това вече е битка - одобри Клемантин, докато вадеше кувертюрите. - Вдъхва ти кураж.
- Не бях разглеждал нещата в тази светлина.
- Че то иначе на човек му доскучава. Не може непрекъснато да се ядат макарони с шунка. Нямате ли някаква идейка дали е той или вие?
- Работата е там - каза Адамсберг и се зае да разгъва канапето, - че бях много пиян и не си спомням нищо.
- И на мен ми се е случвало, когато бях бременна с дъщеря ми. Паднах на паветата и после не можех да си спомня каквото и да било.