- Казахте, че всичко се е изличило от паметта ви.
- Той се е изличил, но не и ухото му. Лекарите запомнят аномалиите по-добре от лицата. Прекрасно си спомням лявото му ухо.
- Какво му имаше? - попита Адамсберг, като се наведе над снимката.
- Тази извивка тук. Положително е бил опериран от клепнали уши в детството си. По онова време интервенцията не винаги е била успешна и често се е получавала деформация на външния ръб на ушната мида.
Снимките бяха от времето, когато съдията още е работел. Тогава е носел къса коса и ушите му са се виждали. Адамсберг се бе запознал със съдията след пенсионирането му, когато носеше по-дълга коса.
- Трябваше да повдигна косата, за да разгледам еде-ма - уточни Куртен. - Така забелязах малформация-та. Колкото до останалата част на лицето, мисля, че приличаше на лицето от снимката.
- Сигурен ли сте, докторе?
- Сигурен съм, че лявото ухо е било оперирано и зле зараснало. Сигурен съм, че при дясното ухо интервенцията е била успешна, тъй като го разгледах от любопитство. Но едва ли е единственият във франция с криво ляво ухо. Разбирате ли? И все пак обикновено двете уши реагират еднакво на операцията. Не се случва често само едното да се деформира. Да речем, че точно това се наблюдаваше във въпросния Максим Льоклер. Не мога да кажа нищо повече по въпроса.
300
- По онова време човекът трябва да е бил на деветдесет и седем години. На преклонна възраст. Това съответства ли?
Лекарят недоверчиво поклати глава.
- Невъзможно. Пациентът ми не беше на повече от осемдесет и пет години.
- Сигурен ли сте? - учуди се Адамсберг.
- По този въпрос - напълно. Ако старецът беше на деветдесет и седем години, нямаше да го оставя сам със седем ужилвания от оси по врата. Щях да го вкарам в болница незабавно.
- Максим Льоклер е роден през 1904 година - настоя Адамсберг. - Бил е пенсионер от повече от трийсет години.
- Не - повтори лекарят. - Категоричен съм. Извадете петнайсет години.
Адамсберг избегна катедралата от страх да не види как Неси задъхано излиза от вратата, където глупаво се бе натикала заедно с дракона, или как рибата от езерото Пинк се промъква през високия прозорец на кораба.
Спря и потърка очите си. Да повдига лист след лист в сенчестата зона - така му бе препоръчала Клемантин да търси гъбите на истината. За момента му се налагаше да следва стъпка по стъпка деформираното ухо. Чиято форма впрочем донякъде напомняше гъба. Трябваше да внимава, да не позволява на оловните облаци на мислите му да затъмнят трасето на тесния му път. Но категоричното твърдение на лекаря за годините на Максим Льоклер го объркваше. Същото ухо, но не същата възраст. А доктор Куртен преценяваше възрастта на хората, не на призраците.
Усърдие, усърдие и пак усърдие. При спомена за главния суперинтендант Адамсберг стисна юмруци и се качи във влака. На Източната гара знаеше точно на кого да се обади, за да извърви пътя към ухото.
301
XL VI
Свещеникът от родното му село ставаше с кокошките, както казваше майката на Адамсберг, давайки го за пример. Адамсберг изчака часовниците му да покажат осем и половина, преди да се обади на кюрето, което, изчисли той, трябва да беше прехвърлило осемдесетте. Човекът винаги му бе напомнял за дебнещо куче и комисарят се надяваше, че ще е запазил Стойката. Отец Грегоар попиваше маси от ненужни подробности, очарован от разнообразието, с което Всевишният бе сподобил живия свят. Представи му се с фамилното си име.
- Кой Адамсберг? - попита кюрето.
- Онзи от старите ти книги. „Кой жътвар на вечното лято бе захвърлил небрежно златния сърп в звездната нива.“
- Оставил, Жан-Батист, оставил - поправи го кюрето, което не изглеждаше изненадано от обаждането.
- Захвърлил.
- Оставил.
- Не е важно, Грегоар. Имам нужда от теб. Да не те събудих?
- Не си, винаги съм ставал с кокошките. А с възрастта, нали знаеш... Дай ми една минута да проверя. Взех да се съмнявам.
Адамсберг неспокойно зачака с телефона в ръка. Грегоар не усещаше ли вече кога нещо е спешно? В селото бе известен с това, че реагираше на най-малкия проблем, възникнал у някой от енориашите му. Нищо не можеше да се скрие от отец Грегоар.
- Захвърлил. Прав си, Жан-Батист - каза свещеникът разочаровано, като се върна на телефона. - С възрастта, нали знаеш...
302
- Грегоар, спомняш ли си съдията? феодала?
- Пак ли той? - укорително каза Грегоар.
- Върна се от онзи свят. Или ще хвана този стар дявол за рогата, или си погубвам душата.
- Не говори така, Жан-Ватист- нареди му кюрето, все едно, че още беше дете. - Ами ако Бог те чуе?