Хукър, висок, стоик, бивш морски пехотинец, бивш служител на ЦРУ, бе прегърнал параноята така, както обикновените хора прегръщат любовниците си, и очите му бяха присвити от години непрестанно подозрение към всичко и всекиго. Мъж без емоции, чиито устни едва помръдваха, докато говореше, той беше съвършеният съветник по националната сигурност. Хукър беше истинска загадка. Около персоната му непрестанно кръжаха слухове за тъмни дела във Виетнам и Никарагуа. Президентът му имаше особено доверие - факт, който му придаваше особен ореол. Хукър служеше на президента добре и дискретно, а и Пенингтън още преди години бе научил, че не е необходимо да харесваш някого, за да го уважаваш и да използваш талантите му.
Президентът искрено обичаше Маргарет Кастен, първата пуерториканка генерален прокурор в историята на страната, бивш корав федерален обвинител и по-късно федерален съдия в южна Флорида. Масмедиите всячески подчертаваха , че тя е не само най-ефикасният член на страхотния кабинет на Пенингтън, но и поради условията на служебния си пост, негов най-могъщ и всяващ боязън член. Тя заемаше този пост едва от шест месеца, но бързо бе разбрала истината, че властта й се обляга частично и на нейните съюзници. Хукър вечно се държеше настрана и не винаги можеше да се разчита на него. Симънс не беше съюзник. Той беше политическо животно, чиято работа беше да брани ФБР и да оправя един имидж, разтърсен из основи от Руби Ридж, Уейко и собствените му лаборатории. Мъжът, който реално ръководеше Бюрото, в момента се намираше в един микробус сред бушуваща виелица в планините на Монтана. Кастен също така беше напълно уверена, че Симънс я отхвърля като свой шеф и тайно лобира приятелите си на Капитолия да изравнят поста му със статуса на кабинет.
- Имам много лоши новини - започна президентът с гробовен глас, щом седнаха. - В Монтана е било извършено терористично нападение върху един армейски конвой. Десет души са убити, а един камион, натъпкан с оръжия и амуниции, е отвлечен.
За миг всички се стъписаха, после се разбъбриха. Въпросите заваляха един след друг. Президентът вдигна ръка.
- Нападението очевидно е било осъществено около 22 часа и 30 минути вчера, по времето в Скалистите планини. - Той погледна часовника си. - Преди около пет часа. Това е горе-долу всичко, което знаем засега. Имаме обаче един пробив. Били Хардистан беше в Бат. Взел е един хеликоптер и въпреки крайно трудните условия е отишъл на място. Всеки момент очаквам да докладва.
Последва момент тишина, в който членовете на кабинета смилаха чутото до този момент.
- Преди някой да каже каквото и да било - проговори Пенингтън, — мисля, че можем да приемем за достоверно, че това не е било чуждестранно нападение. Не мога да си представя чуждестранни терористи да осъществят такова нападение.
- Всички ли са били убити? - запита Мардж.
Пенингтън кимна.
- Направо не ми го побира умът, че американци могат да предприемат такова нещо.
- 0, хайде! - избухна Симънс. - А какво ще кажете за Световния търговски център, за Оклахома Сити?
- Търговският център беше работа на чужденци. Оклахома Сити беше дело на двама смахнати водачи от народната милиция. Този път обаче имаме дело, което явно е било осъществено от много хора.
- Шепа. Десет или дванайсет души - уточни Пенингтън. - На тяхна страна е била изненадата плюс мракът и бурята. Десет души с леснина биха свършили това. И много бързо. Бам, бум и готово. Класическо партизанско нападение.
Телефонът иззвъня и Хукър грабна слушалката.
- Клод Хукър слуша. Здравейте, господин Хардистан, изчакайте секунда, сега ще ви се обади господин президентът.
Пенингтън пое слушалката.
- Здравей, Били, съжалявам, че ти се налага да стоиш там, но не мога да се сетя за по-подходящ човек от теб за тази работа. Включвам телефона на говорител.