- Ало?
- Господин Вейл?
- Да?
- Съжалявам, че ви будя в такъв час, обажда се Маргарет Кастен, генералният прокурор на САЩ.
Няколко секунди по линията дареше тишина. Той се надигна на лакът и включи лампата. Джейн простена и се извъртя на другата страна. Кучето не помръдна.
Маргарет Кастен?
Генералният прокурор?
На САЩ?
Ха сега!
- Кой се обажда?
- Съзнавам, че е доста необичайно, господин Вейл. Аз съм Мардж Кастен. Ако искате да проверите дали казвам истината, можете да наберете номера на централата на Белия дом и да поискате да ви свържат с мен.
- Аз... окей... ще ви се обадя само след секунди - каза той и затвори. Седна в леглото и затърка очите си. Джейн се обърна и попита сънено:
- Кой беше?
- Маргарет Кастен - каза той.
Очите й мигновено се ококориха.
- Маргарет Кастен?
- Така каза.
- Генералният прокурор на САЩ?
- Да - каза Вейл, откри номера от информацията и го набра върху клетъчния си телефон. - Трябва да я набера в Белия дом.
- Белия дом? Мартин, да не сънуваш? Защо ще ти се обажда в този час?
- Ще ти кажа след мин... Да, добро утро, обажда се Мартин Вейл. Казаха ми да позвъня... Благодаря ви... - Той захлупи слушалката с длан. - Мисля, че наистина е тя. Централата на Белия дом се обади, а те са... Добро утро, обажда се Мартин Вейл.
- Обичам предпазливите мъже, господин Вейл - каза Мардж Кастен.
- Е, човек никога не може да бъде достатъчно предпазлив, нали?
Джейн направи физиономия при думите му, извъртя очи, поклати глава и зарови лице във възглавницата.
- Господин Вейл, ще бъда в Чикаго след около час и половина. Бих искала да разбера дали ще ви е приятно да ми направите компания на закуска?
- Закуска? След деветдесет минути?
- Съзнавам, че направо ви пришпорвам. Съжалявам много.
- Как да ви кажа, не мога да стигна до града за деветдесет минути, госпожо Кастен.
- Да, знам. Доколкото ми е известно, имате голям преден двор между вилата и езерото. Мога да ви изпратя един хеликоптер, да кажем, след час?
- Можете ли да ми кажете все пак за какво става дума?
- По-добре да не го правя по телефона. Имате ли някакви планове за деня?
- Госпожо Кастен, аз съм в отпуск. Единственото нещо, което правя сутрин, е да водя кучето си на разходка.
- Един час все ще ви стигне, нали? Ще имате време за една малка разходка с господин Магу.
- Добре. Благодаря ви, сър.
- Аз ви благодаря, сър. Ще се видим след час и половина.
Вейл затвори телефона.
- Е? - попита Венъбъл.
Вейл стана от леглото и нахлузи халата си.
- Тя беше, няма грешка.
- Мартин, ти я нарече „сър“.
- Сигурна ли си?
- Да, сигурна съм. - Тя зачака обяснение. - Е?
- Ще закусим в града. - Той тръгна към банята.
- Кога?
- След час и половина. Ще изпрати хеликоптер да ме вземе. Господи, какъв студ!
- Шега ли е това? Тук винаги е студено рано сутрин. Винаги ставам първа и включвам печката.
- 0! Благодаря ти.
- Марти? Сериозно ли говориш?
- Да. Сигурно е не повече от десет градуса.
- Имам предвид за генералната прокурорка?
- Да. - Той се изправи, прекрачи кучето, което спеше на пода до него, и влезе в банята. Миг след това подаде глава и посочи кучето. - Това е хранена със специална кучешка храна чистокръвна бяла германска овчарка, далечен братовчед на вълка, който е най-умното животно на четири крака. Човек би си помислил, че телефонът ще го разбуди и ще го накара да излае един или два пъти, не е ли тъй?
- Че защо? Не му се налага да вдига слушалката.
- Не бях помислил от тази гледна точка.
Той пак се скри в банята и после пак подаде глава.
- Тя знае името му.
- Кой?
- Генералната прокурорка. Знае името на Магу.
- Нали е генерален прокурор, за Бога! ФБР работи за нея.
- 0, ясно! От друга страна, може и да е някакъв майтап. 1Це стана, ще се облека и този, който ме събуди, който и да е той, ще ми звънне в шест и ще ми каже: „Ама се върза, нали?“
- По-добре иди се изкъпи.
- Отивам де.
Тя стоеше до прозореца на кухнята, държеше чаша кафе и гледаше как Вейл и Магу си играят до езерото. Той никога не бе имал куче и определено посрещна скептично подаръка, който тя му направи за рождения ден - една десеткилограмова топка бяла козина с жълти очи и изключително остри уши. Сега двамата бяха неразделни. Кучето вече тежеше четиридесет килограма, беше на девет месеца и продължаваше да расте. Напомняше на призрак, докато тичаше между дърветата, с острите си уши, които се обръщаха към всеки звук, с вдигнатия нос, душещ утринния студен въздух. Тя чу Вейл да изсвирва, видя Магу рязко да се извръща и да хуква към него, след което и двамата се запътиха към затрупания със сняг двор на къщата.